Та нали те бяха щастливи…
Макар според мен обществото им да бе лишено от неизменните атрибути на свободата, макар и безспорният прогрес в него да беше прикрит зад казармен аскетизъм. Но ако се претеглеше балансът между доброто и злото, щастието и нещастието, то и тук Земята губеше безнадеждно от геометрите. Хиляди такива санаториуми като „Свеж вятър“, в който имах честта да пребивавам, нямаше да натежат дори над най-безобидната изправителна колония на Земята. И ако „само“ деветдесет процента от населението на Родината се смятаха за щастливи, ние не можехме да им противопоставим абсолютно нищо. Не и „златните двайсет процента“, онзи слой от населението на най-развитите страни на Земята, които успяват да живеят в комфорт и охолство в задъхващия се от нищета свят.
Не знаех защо сме по-добри от геометрите. Дори не знаех какво биха избрали обикновените хора на Земята — гордата и мизерна свобода или грижливия патронаж на наставниците. Мнението на Данилов и Маша се различаваше от моето.
Но едно нещо знаех със сигурност.
Ако в този потънал в мрак свят, който се разстилаше в момента под нас, имаше поне малък шанс ние — невярващите един в друг, мечтаещи за най-различни неща абсолютно несъвършени хора — да спрем геометрите, да отклоним вниманието им от Конклава, аз щях да намеря този шанс.
Щях да го намеря — или да остана завинаги в мрака.
— Петя, при геометрите може ли да се каца така? — попита дядо.
Поклатих глава. Не. Никъде и никога, ако планетата е развита поне до нивото на Земята от края на миналия век, подобни кацания не са възможни. Всеки пази най-голямото си съкровище — небето.
Данилов се изкашля и с монотонен, вял глас изрече:
— И разбраха геометрите, че подобно безгрижие е най-голямото коварство… И избягаха те в паника на другия край на Галактиката, даже без да си правят труда да разследват… Пьотър, ако се наложи, ще им стана летописец. Ще стане ли?
— Ще стане — съгласих се аз. Данилов не просто беше излязъл от релси, щом шеговитостта му се беше изродила в отчаяни опити да е язвителен.
Скоростта на разузнавателния кораб вече беше паднала до някакви си четиристотин-петстотин километра в час. Той се носеше над плоска, сивкавокафява камениста равнина. Колкото и да бе странно, на повърхността на планетата, лишена от слънце, беше доста светло — като на Земята при пълнолуние. Небето, обсипаното със звезди небе, пламтеше над света на Сянката.
Станах — движението почти не се усещаше — и се притиснах към купола. Глупаво, разбира се — нали това беше просто екран, а не стъкло. Но качеството на изображението си оставаше идеално.
На стотина метра под нас се носеха полегати хълмове. Някакви отблясъци на повърхността… не, едва ли нещо изкуствено, по-скоро рудни залежи. Имаше ли живот тук?
— Пьотър, седни — помоли ме Данилов. Всичките му инстинкти протестираха против подобно безумие — да стоиш изправен в кораб, който извършва динамични маневри.
Подчиних се. В края на краищата нямаше да успея да видя нищо ново — корабът и сам контролираше пространството.
И почти веднага разузнавателният кораб се спусна рязко надолу — всичко в мен застина, но не от усещането за падане — нямаше такова — а от завъртелия се около мен свят. Корабът се плъзна към повърхността по дъга, увисна за миг и се спусна. Равномерният неуловим шум изчезна — дишането на механизмите утихна.
— Пристигнахме. — Докоснах терминала.
Кацането е осъществено.
Има ли някакви промени? Живи организми, изкуствени обекти?
Не. Най-близката област на поглъщане на енергия е на разстояние двайсет хиляди крачки. Давам указател.
Проблясък от светлина на купола — една синя нишка се проточи напред през хълмовете. Забелязах как се промениха лицата на приятелите ми и побързах да обясня:
— Това показва къде е най-близкия аномален обект…
Нишката угасна.
Данилов и Маша продължаваха да седят в едно кресло, като сега приличаха на леко скарани любовници. Изчислителят тръгна бавно по окръжността на кабината. Изглежда вкарваше в безотказната си памет пейзажа. Корабът мълчеше, явно смятайки функцията си за изчерпана. Аз „се вслушвах“, опитвайки се да осъществя контакт с куалкуа. Никакъв отговор.
Може би живеещата в мен амеба наблюдаваше обстановката? Беше изкарала двойка очи на тила ми и изучаваше света?