А може би тук, в света на Сянката, вече се беше разкъсала онази връзка, която съединяваше милиардите дребни същества в едно цяло?
А може би, пренебрегвайки невъобразимото разстояние, куалкуа си оставаше цял — клетка от огромния мозък, с жадно любопитство поглъщащ новата информация?
Изведнъж осъзнах, че вече от цяла минута в кабината цари тишина. Изчислителят беше приключил с „обхода“, Данилов и Маша ме гледаха.
— Какво следва, Пьотър? — попита тихо Данилов. — Е? Долетяхме. Това наистина се оказа лесно. Командвай.
Околната среда годна ли е за живот?
Аз също не се чувствах добре. И отрицателният отговор на кораба сега би ме зарадвал.
Да.
Отвори кабината.
Куполът потъмня, загуби прозрачността си.
— Ще излизаме — предупредих аз.
Куполът се разтвори с леко жвакане.
И ние се свихме, притиснати от пламтящото небе.
Не, никакви екрани не можеха да предадат това! Може би, защото, когато гледаме в екрана, знаем, че виждаме само изображение. А с него може да се направи какво ли не. В момента гледахме със собствените си очи.
Някога в детството ми ме бе поразило нощното небе над Крим. След бледите северни звезди то изглеждаше обсипано с елмазени късчета, наистина божествено творение. После, в младостта, посетих тропиците и разбрах какво представлява истинското южно небе. Там вече не възникваха никакви мисли за Твореца. Звездите и без това бяха равни на Бога. Не скъпоценна прах, а истински диаманти.
Но само тук небето беше живо. Местният Джордано Бруно не би отишъл на кладата заради твърдението, че другите светове са обитаеми — това изглеждаше безспорно. От небето струеше не студената светлина на мъртви скъпоценности, а живото и топло дихание на далечен огън. Равнината — унила, леко хълмиста, пустинна — се оказа приказно красива, като на коледна картичка. Сиянието на разноцветните звезди я оцветяваше във феерична илюминация и отделните цветове не можеха да се отделят един от друг, не можеха да се уловят оттенъците, освен с крайчеца на окото. Въпреки цялата физиология на зрението, между другото.
Мирисът на планетата, който усетихме неволно веднага след кацането, беше почти недоловим. Поетът би казал, че така ухае звездната светлина. Аз просто не намирах сравнение. Може би — миризмата на липса на живот…
— Озон — изрече неочаквано Маша. — Мирише на озон, нали?
— Това е от двигателите… — отговори Данилов. Измъкна се от креслото и прекрачи предпазливо през смъкналия се купол. Обърна се: — Пьотър, разрешаваш ли?
— Давай — съгласих се аз.
Данилов постоя секунда, после скочи долу. Погледна в краката си, сякаш очаквайки в почвата да се разтвори хищна паст. Каза:
— Малка крачка за един човек… напълно ненужна за човечеството.
Думите му потънаха в тишината. Разтърсваща тишина — нямаше нито вятър, нито гласове, нито обичайните индустриални шумове. Чуваше се само нашето дишане.
— Странни оптични характеристики — отбеляза изчислителят, докато бавно излизаше от кабината. — Атмосферата на практика не изкривява спектъра…
— И това ли е всичко, което можеш да кажеш? — попитах аз. От всички нас само изчислителят не изпитваше никакъв трепет или възхищение пред небето на Ядрото. — Никакви чувства ли не се пробуждат в теб?
— Аз, разбира се, мога да произнеса куп фрази, означаващи силни емоции — отговори подигравателно изчислителят. — Но няма смисъл да подхождаш съвсем по човешки към мен, Пьотър.
Кимнах, преглъщайки обидната забележка. Очевидно изчислителят разбра това:
— Пьотър, предполагам, че много раси от Конклава могат да изпитват емоции, близки до човешките. За мен обаче има причина, която ми пречи да оценя тази картина.
Той помълча.
— От нашата планета, Пьотър, изобщо не се виждат звезди. Всички чувства, които бих могъл да изпитам, съм ги изпитал много отдавна, когато се озовах за пръв път в космоса.
Изчислителят скочи плавно след Данилов. Маша ме погледна, сви рамене и пристъпи предпазливо подире им.
— Почакай! — повиках я аз. Отворих контейнера между креслата и извадих няколко консерви с храна. — Дръж!
Подхвърлих две от консервите на Маша и две на Данилов. Оставих две за себе си. Изчислителят, без да дочака въпроса ми, отказа:
— Знаеш за скромните ми потребности…
— Това е комбиниран порцион — поясних аз. — Задоволява потребностите от храна и течности. За всеки случай.
— Корабът така ли ще си стои? — попита Данилов, докато мушкаше консервите в джобовете си.
Дадох мислена заповед и също излязох. Кабината се затвори. Корабчето, класическа летяща чиния, изглеждаше съвсем на мястото си. Значително по-нормално, отколкото трима души без скафандри.