— Той ще чака — казах аз. — Поне да чакат умеят…
— А после ще дойде някой в твоя облик, ще седне в креслото и ще тръгне на екскурзия до Земята — подкрепи ме Данилов.
— Не знам доколко е вероятно — отговорих аз. — Но навярно е справедливо. След като аз съм влязъл в чуждо тяло…
Искаш ли да върнеш първоначалния си облик?
Куалкуа зададе въпроса си сухо и без любопитство.
Да!
Започвам.
— Обърнете се… — успях да помоля аз. И болка прониза лицето ми.
Добре, че те се извърнаха послушно. Не защото това изглеждаше прекалено отвратително. Свих се от болка, не можах да сдържа стона, от очите ми потекоха сълзи. Цялото ми тяло гореше. Този път куалкуа или беше по-небрежен от обичайното, или бързаше — чувствах се така, сякаш ми съдираха кожата.
Когато най-накрая трансформацията завърши, аз стоях на колене, лицето ми беше обляно в сълзи, устните ми се оказаха прехапани до кръв. Единственото, за което наистина изпитвах благодарност, беше, че куалкуа все пак беше премахнал раната на шията ми.
— Пьотър… — Маша ме докосна. — Как си?
— Как? — надигнах се неуверено. — Отново съм си аз. Това е всичко.
Леко се олюлявах, но болката вече беше изчезнала, заменена от блажена отпуснатост.
— Такъв ми харесваш повече — каза изведнъж влечугоидът с гласа на дядо. — И… ти завиждам, момчето ми.
Кимнах. Разбирах дядо. Никаква болка не можеше да му помогне да си върне предишното тяло. След миг вместо него заговори влечугоидът:
— Все пак не биваше да правиш това веднага. Пред кораба.
— Той би забелязал преобразяването на произволно разстояние — озъбих се аз. — Успокой се. Него това просто не го вълнува.
Кой знае защо не ми се искаше да гледам спътниците си в очите. Избързах лицето си и се огледах.
Извън кораба планетата на Сянката ми изглеждаше не чак толкова приказна. И, трябваше да си призная — неуютна. Въздухът беше все така прохладен за нас. Почвата, отдалеч така красиво оцветена от звездните илюминации, беше обикновена камениста земя. А с милионите пламтящи звезди на небето вече бяхме посвикнали.
— Възниква някаква глупава асоциация — каза Данилов намръщено. Той се държеше така, сякаш нищо не е станало. Е какво пък, благодаря. — А? Петя? Имаш ли усещането, че всичко това — той махна с ръка — е нещо много познато? Само че в нова обвивка. По-бляскава.
По принцип бях съгласен с него. И на мен ми се въртеше в главата някаква асоциация. Неуловима. Призрачна, карнавална светлина… безжизнена далечина… стерилно безмълвие.
— Карел, имаш ли някакви предположения?
— Догадките не са най-силната ми страна.
— Тогава искам да поговоря с дядо. Хипотезите са точно по неговата част.
След миг изчислителят неуловимо предаде контрола на своя квартирант.
— Благодаря, Петя — каза дядо най-напред. — Гущерът не е толкова сдържан, колкото му се иска да изглежда… Не си отстъпва лесно мястото.
Влечугоидът енергично развъртя глава. Дядо се наслаждаваше на възможността за самостоятелен обзор.
— Ето че се сбъдна мечтата ми — да стъпя със собствените си крака на чужда планета. Сбъдна се наполовина — изрече дядо с мрачна ирония. — Какво искаш да ме попиташ, Пит?
— В теб не възникнаха ли някакви асоциации?
Дядо помълча известно време.
— Нищо особено, Петя. Така, поетично казано… Чистилището.
— Какво?
Ако дядо все още беше способен да се смущава, то именно това се случи.
— Нали ти казвам — абсолютна лирика! Нещо подобно си представих, като видях тази светлина. Нито ад, нито рай, а именно чистилище. Като при Данте… ъъъ… „Вдигнах нагоре очи“…
— „Изглеждаше сякаш твърдта ликува с огньовете им; о, нещастна северна страна, където те над нас не блестят!“ — подхванах неволно аз.
Маша изсумтя шумно. И неочаквано помоли:
— Андрей Валентинович, не ни потискайте с поезия! Боя се, че тук всичко ще е доста по-реално и неприятно, отколкото задгробния свят.
Погледнах към дядо. За пръв път след въплътяването му в тялото на влечугоида Маша го заговаряше. Нима все пак се беше съгласила, че той си е останал човек и в тялото на изчислителя?
Но дядо едва ли беше способен да й прости предателството.
— Добре, Маша — отговори добродушно дядо. — Няма да те потискам. Прекрасно си спомням, че любимият ти поет е Пушкин, любимият писател — Толстой, а любимото музикално произведение — „Лунната соната“.
Тя като че ли се изчерви. Само не можех да разбера защо. Дядо май не беше казал нищо обидно.