Още минута пристъпвахме около кораба, сякаш очаквайки нещо. Каквото и да е — тържествена делегация с цветя, тълпи от мислещи гъби или танков корпус. Но светът на Сянката ни игнорираше толкова хладнокръвно, сякаш наистина се състоеше само от гола равнина.
— Е, какво, ще тръгваме ли? — погледна ме въпросително Данилов. — Изглежда, тук…
— Изчислителят помни точната посока — каза дядо. — Той ме моли да отида на заден план, така че… довиждане.
Влечугоидът направи кратка пауза и продължи:
— Готов съм да ви водя. Потегляме ли?
Кимнах.
— Тези идиоти геометрите — измърмори Маша — можеха да предвидят в кораба някакъв „неприкосновен запас“. Компас, оръжие, палатка… поне нещо за в случай на аварийно кацане.
— При тях няма аварийни кацания — подхвърли Данилов. — Добре поне, че не са се отучили да се хранят в процеса на еволюция.
Спомних си за прекалено соления вкус на храната на геометрите и поклатих глава:
— Когато опиташ съдържанието на консервите, ще имаш шанс да си промениш мнението.
Беше ми лесно да вървя. Повърхността изглеждаше изгладена, трамбована. Сякаш наистина, като във версията на дядо, тук провеждаха някакви изпитания. Кой знае защо си спомних за степите около Байконур — веднъж след кацане устроихме нощен пикник с момчетата от руските екипажи, казахските техници и Мен Ли Дзян, началника на отдела за товарни превози. Само че тогава гореше огън, печаха се шишчета, а бившият студент от МГУ7 Сакен Жубанов по молба на Мен Ли виртуозно изпълняваше на домбра8 китайски песни, като река се лееше отвратителна синдзянска оризова водка и аз бавничко си пийвах от бутилка пекинска бира, неочаквано приятна на вкус… Разбира се, звездите в небето бяха по-малко. И прахта беше повече. Кой знае защо, на тази планета нямаше никаква прах. Нито пък трева. Подходящо място да се направи санаториум за страдащи от алергии и от астма.
— Абсолютно отсъствие на растителност — изрече Данилов, сякаш прочел мислите ми. — Много странно. Откъде е кислородът?
— От моретата — незабавно заключи Маша.
— Тук континентите заемат над четири пъти повече място от моретата — отговорих аз, спомняйки си за доклада на кораба.
— Напълно достатъчно.
— А откъде тогава е температурата над нулата?
Маша премълча. Едва след няколко минути отбеляза:
— Нас ни порази това, че геометрите са преустроили планетата си като по учебник. Ужаси ни фактът, че са способни да прехвърлят звездната си система през цялата Галактика. Но създаването на цяла планета… добре, нека да не бъде създаване, нека да е обгръщане с кислородна атмосфера и отопляване — предполагам, че това не е по силите на геометрите…
Никой не почна да спори с нея, но след малко тя добави:
— Пьотър, нямам ни най-малка надежда да те разубедя. И все пак не мислиш ли, че не си струва да се разчита на съюз с такава цивилизация? Най-малкото е наивно да се чака помощ от същества, които използват планетите в качеството на тъмни килери…
Поклатих глава.
— Маша, не можеш дори да си представиш колко ме зарадва тази планета. С изкуственото й затопляне, с неизвестно откъде появилата се атмосфера, с пълната занемареност…
— Защо?
— Защото това е напълно човешки подход.
Данилов се засмя тихо и попита:
— Може би даже руски подход?
— Ако се окаже, че тази планета е никому ненужна и е създадена просто така — тогава руски.
Изглежда, Маша се обиди. При това не на Данилов, а на мен.
Колко различно чувство за патриотизъм имахме с нея. Коренно различно.
— Хората имат голямо преимущество пред моята раса — каза изведнъж изчислителят. — Различията между културите на човешкото общество са толкова големи, че вие изначално сте били готови за съществуване в рамките на Конклава.
— Това не е за завиждане, Карел — отговорих аз. — Ако тези различия бяха по-малки… може би тогава корабите ни щяха да пленят хиксоидите.
Това беше спорно, разбира се. Въпреки всичко споровете и конфликтите между държавите винаги са подпомагали човешкия прогрес. Но изчислителят не оспори думите ми. Продължихме да вървим мълчаливо, всички отвлечени теми сякаш се изпариха под звездния океан, оказаха се прекалено дребни и нищожни.
Когато изминахме три километра, корабът почти се скри от погледа ни. След като се изкачихме на поредното хълмче, всички се обърнахме, без да се уговаряме.
Матовосивият метал се сливаше с равнината. Само слабите разноцветни отблясъци ни позволяваха да го различим.
— Дали да се върнем? — предложи Данилов. В гласа му имаше ирония и аз премълчах. Но Данилов не мирясваше. — Петя, а знаеш ли кой ще е най-неочакваният край на нашето пътешествие?