— Знам.
— Ако не срещнем никого. Ако не намерим нищо. Ще бродим, докато не изядем цялата храна и не прокъсаме обувките си. А после ще се върнем на Земята.
— Знам, Саша.
Данилов кимна. И изведнъж докосна рамото ми:
— Пьотър, не бих искал такъв изход.
— Тогава да вървим.
Започнахме да се спускаме от хълма. Последният ориентир изчезна, а звездите в това безумно небе не можеха да ни помогнат с нищо. Оставаше да се надяваме на изчислителя с неговите способности.
— Поне седем… — неочаквано каза Данилов.
— Какво седем? — не разбрах аз.
— Нарушаваме седем точки на устава, като просто се разхождаме по тази планета. Не говоря за дреболиите, предшестващи разходката.
— И това плаши ли те?
— Не. По-скоро ме забавлява. — Данилов ритна един камък. — А обувките наистина няма да издържат дълго… не се реем из станцията…
— Имахме възможност да дойдем тук с пълно снаряжение — напомних аз.
Данилов премълча.
— Поне тук не ни трябва истинско оръжие… засега… — застъпи се за него Маша. — Пьотър…
— Какво?
— Ти познаваш геометрите доста по-добре от нас. Какво може да ги е изплашило?
Искаше ми се да кажа „небето“, но нали и геометрите са живеели под такова сияние…
— Не знам.
— Може би именно това могъщество? Безсмислено, чудовищно… Пустата, но годна за живот планета…
— Не. — Тук не се поколебах. — Всяка сила, дори многократно превъзхождаща достъпната им, би била за тях само предизвикателство. Те биха хитрували, биха търсили околни пътища, но никога не биха избягали.
— Тогава — нещо абсолютно чуждо. Непонятно за тях, и поради това — плашещо — каза Маша без особена увереност.
— Топло — каза Данилов.
— Наистина ли?
— Аз го казах съвсем буквално — уточни той. — Струва ми се, че стана по-топло. Впрочем и твоето предположение е интересно.
— Второто предположение?
— И второто, и първото. Знаем толкова малко, че имаме право на всякакви хипотези.
Изглежда, Данилов, неясно защо, си беше поставил за цел да се надсмива над Маша. Това хрумна не само на мен — Маша забави крачка и изгледа внимателно полковника. Но той вървеше с изражение на пълна невинност върху лицето.
— Пьотър, Андрей Хрумов иска да говори с теб — неочаквано съобщи изчислителят.
Спрях се. Щом влечугоидът остави на преден план съзнанието на дядо, и скоростта му веднага спадна до тази на костенурката. Очевидно да ситниш с четири лапки не е най-добрият начин за придвижване на хората.
— Петя, започвам да разбирам. Така ми се струва — изстреля дядо без предисловие. — Хайде, размърдай си мозъка!
Маша и Данилов също спряха.
— Дядо, засега не мога да разбера какво ги е изплашило. Тук няма явна опасност…
— Хайде, де! — ободри ме дядо.
Огледах равнината. Звездно море над главите ни, тишина, лек ветрец… и наистина става по-топло…
— Тук няма опасност — казах аз. — Нали? Тук няма борба, дядо! Цивилизацията на Сянката не се съпротивлява?
Ако при първите ми думи влечугоидът кимна с муцунка, сякаш съгласявайки се, то по-нататък догадките ни явно се разминаваха.
— Не е толкова просто! Ако това беше свят на трудолюбиви и покорни пацифисти, геометрите биха го глътнали за миг! Мисли, момче, мисли! Силните, сплотени, способни да мобилизират всички ресурси заради поставената цел, готовите да паднат в битката, упражняващите сурова власт, неспиращите се пред насилието геометри са избягали. Избягали са срамно, при това и те самите разбират това! Е? Какво се е случило?
Нима дядо наистина се беше досетил за нещо?
— Обитателите на Сянката са същите като геометрите? — рискувах да предположа. — Цивилизация със същата етика и целеустременост? Само че по-могъща?
Влечугоидът се прозина. Вероятно дядо се опитваше да демонстрира въздишка.
— Аз съм безобразен възпитател — каза дядо. — Никакъв наставник не се получи от мен. Щом не съм научил на нестандартно мислене такъв изначално талантлив човек като теб… а съм пропилял толкова време за целта…
Дядо умее да се ругае по такъв начин, че околните се оказват идиоти.
— Андрей Валентинович — повиши леко глас Данилов, — ако сте разбрали какво става тук…
— Не. Нищо няма да обяснявам — заяви дядо. — Ако догадката ми е вярна, това просто не е необходимо. Ако не е вярна, защо да ви натоварвам с лъжливи версии?
Данилов ме погледна и в погледа му се четеше явно съчувствие. Честна дума, за това неочаквано разбиране бях готов да му простя дори предателството!
— Нищо няма да каже — потвърдих аз. — Можеш да ми вярваш.