Дядо изрече наставнически:
— Всяко ограничаване на броя възможни варианти води до загуба. Строго зададеният вектор може да бъде тактически печеливш, но стратегически рано или късно е обречен на провал. Обмисляйте ситуацията сами.
В гласа му се четеше ирония.
— Добре. Отстъпвам мястото си на Карел — реши дядо. — Ако се опитвам да вървя самостоятелно, ще заседнем тук за две-три седмици.
Влечугоидът закрачи енергично и аз го попитах:
— Карел, а ти знаеш ли какво е предположението на дядо?
— Според нашето споразумение не мога да контролирам мислите му — отговори бързо изчислителят.
Навярно това щеше да си остане завинаги твърдение, което не мога да проверя.
Но нямаше какво да направя и аз кимнах безмълвно.
— Още пет километра — каза Данилов. — Нали? Пьотър, а ако там не намерим нищо?
Както е добре известно, победителите не ги съдят.
Мислех за това, докато странната ни експедиция продължаваше пътя си по планетата на Сянката. Може би наистина не бях прав? И Данилов и Маша бяха взели единственото правилно решение — да насочат кораба на геометрите към Земята?
Прекалено бях свикнал да побеждавам. Още от дете. Дори когато се случеше да претърпявам поражения, всички те бяха само дразнител, трамплин за нови успехи. Всички онези глупави олимпиади… „Младата надежда на Русия“… „Бъдещата гордост на Отечеството“… Училището, космическият флот… Да, нямах никакви особени амбиции. Затова пък увереността, че всяко започнато дело ще завърши с победа, никога не ме напускаше. Дори когато приземявах клетата „Спирала“ на шосето, при цялата паника, при озлоблението и примиряването със съдбата, си оставаше увереността, че ще се справя.
Победителите не ги съдят, но защо реших, че ще успея да победя и този път?
Ако цивилизацията на Сянката се окаже още по-голямо зло, отколкото Конклава и обитателите на Родината? Ако ние просто не сме способни да я разберем, както вероятно се е случило и с геометрите? Ако планетите са пусти?
И последното предположение изглеждаше все по-обосновано.
Данилов започна да си подсвирква някаква мелодия, безбожно фалшиво, и аз не можах да я позная веднага. „На прашните пътеки на далечните планети“… Впрочем, не оставяхме никакви следи — тази планета изглеждаше добре почистена и мината с прахосмукачка.
До онази точка, която корабът беше охарактеризирал като хаотична структура, оставаше някакъв си километър. Но аз не виждах там нищо, абсолютно нищо. Никакви съоръжения, никакви енергетични вихри, нищо, което можеше да се приеме за проява на чужд разум.
Равнина. Хълмче. Звездна светлина. Вървяхме напред, изчислителят продължаваше да ни води уверено, но с всяка следваща крачка все повече и повече ме обземаше отчаяние.
— Много ми е жал — каза изведнъж Данилов. — Пьотър, чуваш ли?
До болка в очите се вглеждах в залятата от разноцветното сияние пустиня. Може би зад хълма? Само че какво можеше да се крие там?
— Спокойно можем да изследваме друга подобна аномалия — изрече Маша. — Или да прелетим над планетата. Корабът нали е способен на атмосферни полети?
Това беше казано съвсем доброжелателно. Горе-долу със същото снизхождение се отнасях към Маша и Данилов след пленяването им — когато се убедиха, че няма изход и не си заслужава да се съпротивляват.
Само изчислителят мълчеше. Крачеше напред целеустремено и непоколебимо. Той наистина беше на моя страна — едва ли цивилизацията му я устройваше алианс между Земята и геометрите, а още по-малко — загуба на привилегированата роля на живи суперкомпютри. Но нима той още не разбираше, че тази работа се беше оказала не по силите ни? Това, което е изплашило геометрите, щеше да остане неизвестно за нас, и съответно нямаше да можем да се намесим в предстоящите събития.
— Карел, виждаш ли поне нещо необичайно? — попитах аз.
Влечугоидът не отговори веднага. Спря се, вдигна глава. После помоли:
— Вземи ме на ръце.
Вдигнах го със странно усещане — в моите ръце, покрити от мъничкото телце, сега имаше два разума — вероятно едни от най-острите умове в цялата Галактика. Плътта е крехка. Прекалено крехка за силата, която й се налага да побере.
— Повдигни ме по-нагоре — нареди влечугоидът.
Вдигнах го нагоре и застинах. Странна група бяхме — човек със сив гущер във вдигнатите му към небесата ръце.
— Виждам — съобщи спокойно влечугоидът. — Пускай.
— Какво има там? — попита Данилов. Гласът му беше напрегнат.
Очите на влечугоида проблеснаха.
— Човек.
— Какво? — Данилов погледна надолу, наведе се над влечугоида. — Къде?
— Зад хълма. Човек. Сам. Движи се срещу нас.