След миг ние вече бягахме напред. Склонът беше полегат, лек за изкачване, веднага набрахме преднина пред влечугоида, но не видяхме нищо, абсолютно нищо необичайно.
Докато не стигнахме върха на хълма.
Бягащият най-отпред Данилов застина и се сниши в стойката на стартиращ бегач, сякаш опитвайки се да се скрие. До него замря Маша. Аз спрях между тях и погледнах напред.
На сто метра от нас стоеше човек.
Като че ли девойка. И като че ли млада. Звездната светлина позволяваше да различим само фигурата й и дългите коси, но не и чертите на лицето.
— Ето — каза ми неочаквано спокойно Данилов. — Ти се оказа прав, момче. Поне в нещо…
Човекът не помръдваше. Стоеше, вдигнал глава, гледайки към върха на хълма, към нас. Май не беше особено учуден. Сякаш из безкрайните пустинни простори постоянно се срещаха хора.
Хора?
И Карел не се беше учудил, че срещаме хуманоид! Нима беше очаквал именно това?
Отместих Данилов и излязох напред. Вдигнах ръка, опитвайки се да привлека вниманието на човека.
Фигурката се помръдна. Също махна с ръка — бавно и плавно. И тръгна срещу мен.
Ето че има контакт!
Крачка, втора… Изведнъж видях, че девойката — именно девойка, сега не можеше да има никакви съмнения — вървеше не точно към нас. Някъде встрани… към каменисто петънце, неуловимо отличаващо се от останалата пустиня. Или по-загладено, или по-тъмно — сякаш звездната светлина нямаше власт над него.
— Стойте! — извика Маша. — Почакайте!
— Ей! — изкрещя Данилов.
Всички едновременно разбрахме какво ще се случи. Но вече не можехме да направим нищо. Девойката забави крачка, сякаш се колебаеше. Какво ставаше, нима нашите викове и жестове не предизвикваха дори най-малко любопитство в нея?
Девойката продължаваше да върви.
— Гледай! — Данилов ме хвана за ръката. — Гледай!
Въздухът затрептя. Повя хлад. Фигурката на девойката се разлюля, сякаш бе отражение върху водна повърхност. Над площадката, към която вървеше тя и която, изглежда, виждаше много по-ясно, отколкото ние, се разля вълна от бледа светлина. Кратка, мека вълна — изтриваща фигурата й, размиваща цветовете и формите…
Когато светлината помръкна, пред нас нямаше никого.
— Портал — изрече дрезгаво Маша. — Това е портал.
— Шлюз — поправи я Данилов. Погледна ме: — Петя, разбрах за какво ми напомня тази планета…
Кимнах. Аз също бях разбрал.
— Карантинна зона.
Може би това беше лъжлива асоциация. Преди това само веднъж бях виждал карантинна зона — по време на съответните курсове в училище. Можеше да ми просветне и веднага след кацането с влечуоида, но… не се случи. Обаче сега веднага си припомних и трепкащата, дразнеща светлина, падаща от панелите на тавана, където бяха монтирани бактерицидни лампи, и синтетичния вкус на стерилния, наситен с озон въздух, и тежката, сгъстена тишина.
— Това е просто техен аванпост — прошепна Данилов. — Планета, на която позволяват да каца който поиска! А по-нататък придвижването става с техния транспорт…
— Къде по-нататък? — попита Маша.
— Откъде да знам? На друга планета. В подземни градове. На онзи свят!
— Карел, коя беше тази девойка? — Погледнах към репликатора.
— Не знам. Възможно е да е пилот на геометрите — от онези, които не са се върнали оттук. А може и да е местна.
— И ти не си учуден, че тази цивилизация също е човешка?
Влечугоидът ме погледна със снизходително учудване:
— Ни най-малко. Ако геометрите са те помислили за агент на Сянката, значи на тази цивилизация й е достъпен и човешкият облик.
— А какво се случи с девойката?
— Вероятно Данилов е прав. Тук има транспортна зона. Портал.
— И какво ще правим сега?
— Ще се върнем. Или ще продължим напред. Аз предпочитам да вляза в този кръг.
— А аз бих предпочел да се върна — каза Данилов. — Но това има смисъл само ако се съгласиш и ти, Пьотър.
Гледах към мястото, където беше изчезнала девойката, и нещо вътре в мен упорито протестираше: „Не отивай!“. Не, не мислех, че току-що сме наблюдавали изтънчен начин за самоубийство — по-скоро това наистина беше транспортен терминал, подобно на кабините на геометрите.
Просто правейки крачка напред, щяхме да приемем правилата на играта, по които живееше цивилизацията на Сянката. Каквито и да бяха те — хора също като нас, или същества, способни на метаморфози, подобно на куалкуа.
Те не смятаха за необходимо да охраняват планетата, чиято функция се свеждаше до едно — да служи като площадка за кацане. Може би, какво ли не се случва, в добавка тук наистина се осъществяваше дезинфекция на посетителите…