А после на гостите се предоставяше разхвърляната из цялата суша мрежа от портали. Току-що ни бяха демонстрирали — никога не бих повярвал, че случайно! — как се използват те. Ето го и целият избор. Влизай или се махай!
— Това наистина прилича на действията на свръхцивилизация, Андрей Валентинович — каза Маша. И потрепна, осъзнавайки, че се е обърнала към човека, обявен от нея за мъртъв.
Не знам дали самият изчислител се досети да даде думата на дядо или самият дядо го беше поискал:
— Хилава се оказва тази цивилизация, момиче. С хоризонтално развитие. Като в старите американски романи, където на всеки астероид си има бар, църква и шериф със значка…
Дядо издаде много естествено сумтене — справяше се все по-добре с речевия апарат на влечугоида.
— Планета, превърната в космодрум и вестибюл — това е смешно. Знаеш ли, един стар писател-фантаст навремето е казвал: „За мен Галактиката е нещо прекалено малко. В нея има само сто милиона звезди. Не е в моите мащаби, ще пиша за метагалактиките…“ По добре да се е вгледал в една-единствена звезда…
Данилов тихо се изкикоти.
— Но нали в това трябва да има някакъв смисъл? — попита мрачно Маша. — Поне някакъв? Да се демонстрира размах… не, това е прекалено дребнаво. Защо тогава… Андрей Валентинович?
Дядо мълча дълго. Най-накрая отговори, смутено и неохотно:
— Маша, ако съм прав, отговорът няма да ти хареса много. Той и на мен не ми се нрави.
Отново каквото си знае… Да, разбирам, че през целия си живот дядо е зависел не от това, което наистина знае, а от онова, което е успявал да скрие. Намеци, неясни заплахи, хвърляне на прах в очите, мъгливи пророчества — ето кое му беше позволило да излезе от ролята на кабинетен учен и да влезе в мръсното блато на политическите интриги.
Но поне сега можеше да се държи по различен начин!
— Дядо, да отида ли там?
— Мисля, че си струва всички ние да минем през портала.
— Без теб, така или иначе, не можем да излетим — повтори Данилов. — Не мисля, че това ще е умна постъпка, но ако ти отидеш… значи трябва да отидем всички заедно.
Навярно трябваше да се примиря. Ако не за друго, то защото демонстрацията на сила беше повече от нагледна. Цивилизация с такъв размах не е най-добрият съюзник. Тя изобщо не става за съюзник, както Британската империя по време на разцвета си не би ставала за съюзник на някаква западнала африканска колония.
— Да вървим — казах аз. — Вероятно ще е по-добре да се хванем за ръце. А теб… Карел… ще те носим.
— Нямам нищо против — съгласи се дядо. Вдигнах влечугоида и погледнах Данилов. Той мълчаливо ме хвана за лакътя. Маша се нареди до него.
— Никакви играчки ли не са ти останали? — полюбопитствах аз.
— Не — отговори тя. Май беше искрена.
Макар че с какво можеше да ни помогне някой лазерен пистолет? Или дори прославеният аларски ггоршш?
— Много съжалявам, че ви се налага да правите това — казах аз, когато ние непохватно, с грацията на изгубили се бебета започнахме да се спускаме по склона. — Ако не бяхте…
— О, я си гледай работата — озъби се беззлобно Данилов. — Сега вече няма значение…
Само корабът ни знаеше в какво се състои хаотичността на мястото и какво представяла това поглъщане на енергия. Аз не забелязвах нищо особено. Дори когато стъпихме върху ситния, хрущящ под краката ни чакъл, където непознатата беше изчезнала като привидение, не се случи нищо. Данилов се държеше здраво за ръката ми, ние пристъпвахме заедно като трима идиоти, решили набързо да се научат да танцуват сиртаки. Влечугоидът — дори не знаех кой контролира тялото му в момента — въртеше глава.
Нищо не се случваше!
Не беше сработило!
Това беше само миг, кратък, но пронизващ миг на позор. Стиснах зъби, представяйки си връщането ни на Земята. Да се беше случило нещо, дори най-лошото и отвратително, но нещо! Дори и да се наложеше да се бия с целия свят, да вървя до колене в изпражнения и кръв — щях да премина. Колкото и да бе трудно — щях да допълзя…
Пред очите ми увисна мътна блещукаща пелена.
Пръстите на Данилов се впиха в мен до болка. Влечугоидът омекна — изглежда, беше изпаднал в транс, опасявайки се от нещо аналогично на джампа. Маша извика, притисна се към Данилов, той не можа да се задържи на крака — и всички полетяхме към земята. Светът се люлееше, пламтеше. Всичко потъна в призрачна бяла светлина. Под краката ни вече нямаше камъни — нямаше нищо, пропадахме.
Появи се звук, а може би дори не звук, а кратък писък, стон на пространството. Това наистина се оказа проход — още един вариант на играта с измеренията, но не този, който бяха измислили хората, и не този, който използваха геометрите.