Почувствах как съзнанието ми угасва, как ме обзема вцепенение, а мислите ми започват да се движат лениво и вяло.
Все пак нещо се беше случило.
Част втора
СЯНКАТА
Глава 1
Удар. Удар и светлина. Строполих се, лицето ми се плъзна по лепкавата кал, проснах се в целия си ръст. Опитах се да се завъртя настрани, за да защитя притиснатия към гърдите ми влечугоид.
Но осъзнах, че с мен няма никого. Мигът, в който беше изчезнала ръката на Данилов, толкова здраво вкопчена в мен, в който беше излетял притиснатият към гърдите ми влечугоид, беше останал някъде извън пределите на паметта ми. Проснат в студената гъста течност, примижал заради ослепителната слънчева светлина, с неволно, ембрионално движение притиснал колене към корема си, аз бях готов да изпадна в истерия. Бяха ни разделили. С леката непринуденост на опитен хирург ни бяха откъснали един от друг.
В слепоочията ми пулсираше болка. Усещах главата си като чугунен слитък, току-що преминал през пещта, валцовъчния стан и ковашката преса. Гърлото ми се свиваше от опитите да повърна. Бяха ме прекарали през пространството, и явно ме бяха отвели далеч — въздухът беше друг, изпълнен с гъсти, неприятни миризми, и силата на тежестта беше земната, ако не и по-голяма. Удрящото ме в очите сияние беше ослепително дори през спуснатите клепачи.
Притискайки мокрите си, мръсни длани към слепоочията, се надигнах на колене. Болката ме отпускаше, но бавно, неохотно. Тялото ми потрепери. Нима това бяха последствията от прехода? Тогава предпочитах джампа… завинаги, отсега нататък…
Червените кръгове пред очите ми гаснеха. Леко вдигнах клепачи. Светът около мен ми изглеждаше полуизтрит, обезцветил се като стара снимка. Но с всеки изминал миг се обагряше — с ярки, буйни, диви краски.
Джунгла.
Бях проснат на границата между гора и блато, върху тясна ивица влажна почва, обрасла с висока трева. Издигащото се иззад хоризонта слънце — усещаше се, че не е вечер, а сутрин — светеше по-ярко от земното и с някакъв едва уловим бял оттенък. Отляво се проточваше плътна, непроходима стена от зеленина, в която се различаваха оранжево-жълтите петна на цветя и бяла плетеница от открити корени. Отляво се простираше покрито коварно с трева равно червеникавокафяво мочурище. Само по пробития недалеч от брега тревен килим, сякаш разкъсан от падането на нещо тежко, си личеше, че отдолу има блато. Потреперих, опитвайки се да преценя дали в дупката не са паднали две човешки тела.
Не, едва ли. Червеникавокафявата гъста течност беше с равна повърхност. А и размерите на пролуката бяха прекалено големи — през нея би могла да мине цяла совалка.
— Мамка му… — прошепнах аз, изпълзявайки по-надалеч от тресавището. От дете не обичам мочурищата — или съм гледал някакъв филм и съм се уплашил, или докато съм се разхождал с дядо, съм затънал в някое блато… Напълно възможно е дядо да ми е организирал подобно приключение с педагогически цели. Не съм се измъчвал с психоанализа, не знам. Но не обичам блатата.
По-надалеч от брега почвата се втвърди, макар и да запазваше донякъде влажната си мекота. Изправих се и гнусливо избърсах мръсотията от лицето си. Огледах се. Нямаше никого. Поне наоколо. А местността беше колоритна. Блатото се простираше до хоризонта, цял океан от кал. А джунглата, изглежда, се простираше на двайсетина километра, след което се издигаха планини — скалисти, голи и мрачни.
— Дядо! — извиках. — Саша! Данилов!
Викът потъна във влажния въздух и се изгуби.
— Маша!
Усетих неприятно свиване в гърдите. Нямаше никого. Може би на цялата планета. Ако са ни наблюдавали — а аз почти не се съмнявах в това, — можеше да са ни прехвърлили на различни планети. Само че защо? За да експериментират? Да наблюдават реакциите ни? Възможно беше, разбира се. Само че това беше експеримент от типа „планета-космодрум“… Не вярвам в такива свръхцивилизации…
Потупах джобовете си, убеждавайки се, че консервите с храна не са се изгубили. В мен нямаше нищо друго. Наистина, какво ставаше? Нима все пак беше експеримент по оцеляване?
Откъснах сноп от високата трева и се заех да почиствам мръсотията по себе си. Тревата беше най-обикновена. Разбира се, аз не съм ботаник, но на пръв поглед флората на тази планета беше земна. Можех само да се надявам, че из джунглите не тичат и динозаври.
Главоболието ми полека-лека утихваше, успокояваше се. Успокоявах се и аз. И най-накрая забелязах онова, на което трябваше да обърна внимание веднага.
Под краката ми имаше същата площадка, портал, както и на скитащата планета.
Странно усещане. Не можех да обясня ясно с какво се отличаваше това място. Дори мислено, за пред мен самия, не намирах думи. Просто усещах това гъсто обрасло петно, както стрелката на компаса усеща парче желязо.