Освен това знаех, че порталът е затворен. Можех да изтръгна всичката трева, да скачам, да тичам, да се търкалям по земята — нямаше да се случи нищо.
Ако транспортната мрежа в света на Сянката беше такава, можех само да им ръкопляскам. Не унилите „телефонни кабини“ на геометрите, а нещо изтъкано от околната реалност, от камъните, тревите, калта. Освен това оставящо в съзнанието следа, маяк.
— И какво постигнахте? — прошепнах аз, докато се оглеждах.
Искаше ми се да вярвам, че наистина имаше някой, който иска да постигне нещо. Че нещо зависеше от моите думи и постъпки.
Направих няколко крачки и отидох в центъра на портала. Постоях там известно време.
Да, дори и да се сраснех с почвата, пак нямаше да стане нищо. Но може би щях да стоя дълго там, очаквайки да се случи неизвестно какво.
Тогава високата трева до самия край на гората се разлюля, без да има абсолютно никакъв вятър.
Какво си бях мислел относно флората и фауната? След миг вече лежах, вглеждайки се в зелената плетеница от стъбла. Чуждопланетната органика не може да се яде, както бях обяснил навремето на малкия си съсед. Само че дали всички местни хищници знаеха това?
Тревата се успокои. И въображението ми послушно нарисува стаил се преди скока си саблезъб тигър. И пак щеше да е добре, ако е това — в Галактиката имаше достатъчно гадости, при вида на които човек би се хвърлил в обятията на тигъра.
Глупаво беше да бягам, а и опасно. Впрочем да се приближавам — също. Но нали не можех да стоя като пън или да се зария в земята?
Надигнах се на колене, изправих се в целия си ръст — някои хищници може да се изплашат от по-висок противник — и тръгнах напред. Бавно, но колкото можех по-уверено.
Току виж съм го подплашил…
А после видях към кого се прокрадвам.
В измачканата трева, разперил ръце и загледан в небето, лежеше някакъв младеж. Малко по-млад от мен, вероятно двайсетгодишен. С пепеляви коси и тъмен, бакърен оттенък на кожата. Облечен в зелено, сливащо се с тревата яке, панталони със същия цвят и тежки обувки с протрити ходила. Върху дрехите се виждаха следи от засъхнала кал, сякаш младежът е бил в блатото. Той бавно прехвърли погледа си върху мен и в кривогледите му кафяви очи се появи лек проблясък на интерес. После отново се взря в небето.
Бях толкова объркан, че погледнах нагоре.
Нищо. Един самотен облак.
— Какво ти е? — попитах аз, преминавайки в объркването си на „ти“. Със закъснение осъзнах, че няма да ме разбере.
И с още по-голямо закъснение — че говоря не на руски, не на английски и дори не на езика на геометрите.
— Лежа — отговори тихо младежът.
Ето ти и контакт!
Паднах на колене, без да откъсвам поглед от непознатия. В главата ми се въртеше някаква глупост, и аз, естествено, я изрекох:
— Отдавна ли?
— От сутринта.
Най-странното беше, естествено, че го разбирах. За миг ми хрумна, че и тук е работил Карел.
Впрочем защо да усложнявам нещата? Зад гърба ми имаше портал, който не само ме беше пренесъл от един свят в друг, но и ме беше научил да го откривам. Какво би му струвала още една намеса в психиката?
Сега повече отвсякога се нуждаех от съвет. Но куалкуа — единственият, с когото можех да поговоря — мълчеше.
Младежът се надигна на лакти и ме огледа внимателно.
— Как се казваш?
— Пьотър.
— Не те познавам.
Беше казано без особен интерес, без подозрителност. Просто констатация. Сякаш беше длъжен да ме познава и непознатото лице го смущава, но леко, не особено много…
— За първи път съм тук.
— Ясно… — Той отново легна в тревата. След кратко колебание последвах примера му. В главата ми се въртяха стотици въпроси, които трябваше да задам на първо време. Само че да разпитваш, изобщо не значи, че ще получиш информация. Много често по-скоро ти самият даваш информация.
— Харесва ли ти тук?
В този момент в гласа му имаше любопитство.
— Още не знам — отговорих аз предпазливо.
— А на мен ми харесва. Сняг.
— Какво?
Единственото облаче, увиснало в небето, изобщо не приличаше на снежно.
— Така се казвам — Сняг. Глупаво име ли е?
— А, не, защо…
— Родителите, които дават на децата си нарицателни имена, трябва да бъдат наказвани за хулиганство — изрече младежът с отвращение. — Казват, че когато съм се родил, цялата земя е била покрита с първия сняг. И това е било много красиво.
След като помълча малко, той добави замислено:
— Добре, че в този ден не е протекла канализацията…