Засмях се. Не защото язвителната забележка, явно повторена за хиляден път, беше толкова удачна. Но напрежението ме отпускаше.
Жителите на Сянката се оказваха доста по-близки до земляните от геометрите.
— А твоето име означава ли нещо?
— Не.
— Щастливец. Имаш ли нещо за хапване?
— Да.
Младежът скочи с неочаквана енергия.
— И защо си мълчиш? Вади го!
Измъкнах консервите от джобовете си. На мен не ми се ядеше, още по-малко пък от храната на геометрите. Но ентусиазмът, с който Сняг се нахвърли върху храната, предизвикваше подозрения.
— А тук какво, няма ли нищо за ядене?
— В джунглите? — Младежът погледна накриво буйната зеленина. — Има. Само че всичко е заразено. Ако искаш да умреш — давай… Слушай, що за гадост ми даде?
— Универсален порцион — отвърнах аз мрачно. — Всичко необходимо: белтъчини, мазнини, въглехидрати, микроелементи. Плюс вода. Плюс целулоза, за да създаде обем в стомаха.
— Ясно. Не е останало място за вкус. — Въпреки критиката, младежът ядеше със завиден апетит, изгребвайки консервената кутия с голи ръце. — Все пак благодаря. Ти си предвидлив, както изглежда.
Той ме потупа по рамото:
— Ще стигнеш далеч! Стига да не загинеш в блатата.
Сняг изглеждаше възможно най-голямата противоположност на геометрите. Ту ленив, ту страшно енергичен — веднага щом стана въпрос за храна. Здраво се тъпчеше, пускаше скучни шеги, като че ли бе необременен с никакви възвишени цели. Готов да прегърне някого в прилив на емоции. Гледах го, и усещането, че ме баламосват, се засилваше с всяка изминала минута.
Нима наистина ме изучаваха? А някъде, на стотици километри, а защо не и на стотици светлинни години, приказливи и добродушни непознати се пулеха по същия начин в Данилов, Маша и Карел?
— Виждаш ли процепа? — попита ме Сняг. И за да илюстрира думите си, хвърли към блатото празната консервена кутия.
— Виждам го.
— Там паднах. През нощта. Едва се измъкнах. С гол ентусиазъм. Ето за какво съм си мечтал цял живот — да се удавя в мръсотията…
Спогледахме се. Вероятно в погледа ми се четеше неразбиране.
— Свалиха ме, Пьотър. Трима зелени ме взеха на мушката. Единия аз го свалих, красиво го свалих, но приятелчетата му се добраха до мен. Някак си успях да мина през фронтовата линия.
Той се разсмя гръмко, по детски:
— А ти какво си мислеше — че живея тук? Любувам се на облачетата?
Погледнах дрехите му по друг начин. Ами да. Маскировъчна униформа. Разбира се.
— Сега изобщо не знам… уловили ли са сигнала ми в базата или не… Ще почакам до пладне, и ако не дойде помощ — пеша, през джунглата…
Нищо не разбирах.
Свалили са го?
„Зелените“?
Фронтовата линия?
Не, наивно е да се надявам, че войните престават с развитието на цивилизациите. На Земята е имало такива илюзии. Измисляли сме всякакви Велики пръстени и Съобщества на разумните светове. Надявали сме се, че атомната бомба ще ни отучи да воюваме, че след появата на ракетите няма да има нужда от пехота. Всичко това се оказаха пълни глупости. Аларите са способни да разбиват планетите на прах, а половината екипаж в корабите им са десантчици. Даенло… никой не знае къде е пределът на разрушителната им сила. Мързи ги да воюват — и ето че са обучили дребните алари да бъдат пушечно месо. А и ние, на Земята, сме обкръжени от чужди светове, но сме на дъното на йерархията на разумните раси. Това не ни научи на нищо. В Кавказ вече от три десетилетия се избиват, Великобритания всеки момент ще се разпадне на графства, в САЩ знаят само да разпалват войни по цялата планета, за да защитават собствените си интереси.
Но тук!
Да долетиш в центъра на Галактиката и да чуеш до болка омръзналите ти думи за фронтови линии и военни бази!
Да видиш планета, проядена от хиперпроходи като луксозно сирене — от дупки, да преминеш през портал и да се натъкнеш на току-що свален пилот! Какви въздушни сражения при такава технология, по дяволите! Или като при нас, на Земята — оръжието прибрано за по-сигурно, и изясняване на отношенията с юмруци?
— Защо гледаш така? — поинтересува се Сняг.
— Базата далеч ли е? — зададох аз първия въпрос, който ми хрумна.
— На две седмици път пеша.
— И това… реалистично ли е?
— Не, разбира се. А какво ще предложиш да се направи?
Много се изкушавах да посоча зад гърба си, към портала. Той не беше заработил за мен. Но нали местните жители трябва да умеят да управляват транспорта си?
— Не се бой. — Младежът изтълкува мълчанието ми погрешно. — Ще ни намерят. По-добре кажи с какво смяташ да се заемеш?
Свих рамене.
— Обичаш ли да летиш?
— Зависи на какво.