— Ще се намери на какво. Важен е принципът.
— Обичам.
Сняг кимна:
— Това е добре. Ще те взема в моята група.
Сякаш сметнал разговора за приключен, той изтри хубаво ръцете си от тревата, стана и тръгна към брега. Какво, това са всички формалности? Ще воюваш в моята група… Никакви разпити, никакви документи.
Гледах в гърба му и се изкушавах да прекратя комедията. Да поискам обяснения. Да кажа кой съм и откъде съм, да съобщя, че разбирам, че всичко случващо се е само един експеримент…
Но този шанс едно на хиляда наистина да съм попаднал в зоната на местни военни действия ме удържа да не прибързвам.
— Провървя ни — каза Сняг. Обърна се, махна с ръка: — Хей, Пьотър, провървя ни!
Приближих се към него. Вгледах се.
Над повърхността на блатото се движеше нещо. Нещо, напомнящо по-скоро прогнила лодка, отколкото машина. Никакви видими приспособления, никакви двигатели. Просто носеща се над калта лодка.
На носа на това простичко транспортно средство стоеше човек със същата униформа като Сняг. Ако управляваше движението, то за целта не му бяха необходими никакви пултове.
— Сега ще започне разбор на полета. — Сняг се прозина демонстративно. И все пак някакво напрежение в гласа му не ми позволи да повярвам в равнодушието му.
При самия бряг лодката спря, продължавайки да виси над земята. Мъжът с униформата скочи долу и тръгна към нас. Мен удостои само с бегъл поглед.
— Жив си.
— Жив съм — потвърди Сняг.
— Жалко.
В гласа на военния имаше презрение. С нещо ми напомняше на Данилов, и външно — беше също толкова едър, с къса подстрижка, с прекалено правилни черти на лицето — и в поведението си. Самоуверен, властен… като полковника преди всичките недоразумения помежду ни.
— Ти кой си?
Това вече беше въпрос, отправен към мен.
— Пьотър. Аз съм тук отскоро.
— Виждам, че си отскоро…
Мъжът погледна встрани — и аз изведнъж разбрах, че прекрасно вижда портала. И изглежда, не му трябваха никакви обяснения.
— Сядай в лодката.
Подчиних се. Отблизо апаратът изглеждаше като изграден от слепени хартии. Впрочем, издържа тежестта ми, без дори да помръдне. Не се виждаха никакви прибори или двигатели, нито пък седалки. Застанах на „кърмата“, наблюдавайки случващото се.
Сняг дължеше отговор.
— Ти напусна зоната за патрулиране — гнусливо редеше новопристигналият. — Разбираш ли? Изостави конвоя. Изгуби една машина!
— Свалих един, капитане.
— Това не е оправдание! Ако след това се беше върнал невредим…
Мъжът се обърна и тръгна към лодката. Сняг остана на мястото си.
— Дали да не го оставя тук тоя келеш, да се прибира пеша… — каза замечтано капитанът. — А? Какво ще кажеш?
— Мисля, че не бива — отговорих бързо аз.
Капитанът погледна Сняг през рамо.
— А ти как мислиш?
— Опитайте — предложи Сняг с непонятна заплаха. — Имате това право…
Военният се поколеба за миг. Всичките емоции върху лицето му се четяха ясно и аз вече започвах да вярвам, че на сътрапезника ми ще му се наложи да върви през джунглата.
— Бързо в лодката! Имаш късмет, че отмениха тревогата…
Сняг явно се отпусна. Не се наложи да му повтарят. Едва и тримата се бяхме озовали в крехката лодка, и тя потегли. Не към вътрешността на блатото, а покрай брега. Ускорението се усещаше отчетливо, но движение на въздуха покрай нас почти нямаше. Вероятно лодката генерираше силово поле, предпазващо ни от вятъра.
— Ти като че ли си по-отговорен… — каза капитанът. — Пьотър, значи?
— Да. — Предоставих на самия него да реши на кой от въпросите отговарях.
— Познавах един Пьотър. Или не му викаха така… — Капитанът се замисли. — Албинос, висок, с червени очи… зловеща му беше външността, но си беше пилот… Имаш ли такъв роднина?
— Не.
Капитанът кимна. Погледна накриво брега — лодката незабавно зави и тръгна по края на джунглата. Дърветата тук растяха до самото блато, стърчаха доста корени, а нещо малко, живо сновеше между тях.
— Размножиха се гадините и отровата не им влияе — отбеляза капитанът. — Ей, Пьотър, а ти не си от приказливите…
Свих рамене. За два-три дни бях готов да стана и ням, само и само да не ме заподозрат в нещо.
— Казва, че обича да лети — намеси се в разговора Сняг. — Капитане, ще го взема под моето крило.
— А ти няма да разваляш момчето! — отсече капитанът. — Една луда глава ми е достатъчна.
Отношенията им бяха странни. Излизаше, че Сняг е младши по звание и изобщо — подчинен.
В същото време не се наблюдаваше дори най-малка субординация.
— А с какво си летял?
Не се реших да излъжа.
— Със „Су“. И със „Спирала“.