Капитанът се намръщи.
— Не знам такива… Ние имаме делти, ще ги научиш и тях.
Ето кое друго беше странно — никой не се интересуваше дали искам да седна зад щурвала и да се хвърля в боя. И не защото се бях озовал в подчинено положение… по-скоро в тях не възникваше дори и най-малко съмнение относно желанието ми.
Лодката изведнъж полетя над почти чиста вода. Тинята, мръсотията и влажният тревен килим останаха зад нас, а отпред имаше малко заливче, в което се вливаше устието на река. Виещата се на зигзаг синя змия се точеше през джунглата — явно идваше откъм планините.
— Капитане, спрете да се измием — предложи Сняг.
— Ще минете и без това… по-точно ти ще минеш без това.
Лодката се понесе нагоре по реката. Скоростта явно надхвърляше сто километра в час — бреговете само се мяркаха край нас. Даже притъпеният от полето вятър започна да реже очите ни.
— Ще пристигнем след два часа — каза капитанът. — Можете да се отпуснете.
Сняг, който и без това се беше проснал на дъното на лодката, ми кимна: сядай. Седнах.
— А на теб браво, момче — подхвърли капитанът, без да се обръща. — В главата ти се въртят куп въпроси, нали?
— Да — признах си аз.
— Досети ли се къде отиваш?
— Не.
— Както винаги.
Той ме погледна и се усмихна.
— Галис. Така се казвам. Капитан Галис, временен командващ на тринайсета база.
Това явно беше формален ритуал на запознанство.
— Пьотър. Така се казвам. Бивш пилот.
— В атмосферата, в пространството?
— Първо в атмосферата. После в пространството.
Галис изглеждаше все по-доволен.
— Защо бивш? Разбери, не любопитствам току-така…
— Предполагам, че вече са ме разжалвали.
— За какво?
— За неизпълнение на заповеди.
Сняг се засмя радостно.
— В какво се състоеше твоето неподчинение?
Най-обикновен разпит. Опитах се да формулирам отговора си колкото се може по-размито.
— Наложи се да наруша заповед и да осъществя един полет, защото смятах това за необходимо и полезно.
— А как се оказа в действителност? Кой беше прав?
— Не знам.
Капитанът поклати глава:
— Да. Не напразно казват: Порталите рядко довеждат някого, но доведат ли го, то е където трябва.
Сняг ме потупа по рамото и ми съобщи доверително:
— Да, това наистина е съдба, ще бъдем в един отбор…
Галис приседна на колене пред нас. Въздъхна:
— Надявам се, че поне не си дезертирал?
— Това няма да го решавам аз. Защо, има ли някакво значение? — поинтересувах се предизвикателно.
— А, не. Никакво. Сега си при нас… — Галис се намръщи и въздухът между нас затрептя, сплете се в изображение. Глобус, леко проблясващ, сякаш от мътно стъкло. — Това е нашият свят.
Разбрах. И не се учудих. Нито на това как управляваше изображението, нито на ландшафта на планетата — струпвания от дребни острови, няколко малки континента, а между тях залети в кафяво падини. Мястото на моретата и океаните в този свят се заемаше от блата.
Погледът ми беше привлечен от друго. Светлосини искрици, точки, изпъстрящи континентите и островите. Портали. Също толкова гъста мрежа, като на планетата без слънце.
Защо в такъв свят има и друг транспорт?
— Нашата територия — каза Галис. Половината глобус се обля в оранжево. — Ние се намираме тук.
Без да се прицелва, той тикна пръст в глобуса, отбелязвайки място на самата граница на оранжевата зона.
— Противникът заема малко по-голяма територия.
Останалата част от глобуса се оцвети в зелено.
— Ето че ти разказах всичко, Пьотър. Седемнайсет наши бази контролират фронтовата линия. Горе-долу същото количество бази противостоят…
— Галис!
Той учудено вдигна поглед.
— Аз съм тук само от два-три часа. Може ли да попитам нещо? Кой е противникът ви?
— Зелените.
Странна работа — почувствах, че това е единствено правилният термин. Двусмислен и верен. В него имаше и външна характеристика, и намек за отношение към екологията.
— Виж.
Глобусът изчезна, отстъпвайки мястото си на обемно изображение на човек. Зеленокож човек.
— Преди стотици години те са основали своето движение за връщане на планетите към първоначалното им състояние. Нашият свят е една от основните точки на противопоставяне. Искаш да кажеш, че не си чувал за тях?
— Чувал съм… но не предполагах, че мащабите са такива.
Лодката се раздруса. Излезе на крайбрежна плитчина и се понесе над брега. Джунглата оредяваше.
— Няма никакви особени мащаби. Те планомерно привеждат екологията към първобитно състояние. На тяхната територия вече не е останала преобразувана флора и фауна. Ако не успеем да ги удържим, същото ще се случи и с нашата част от планетата. Там не могат да оцелеят човешки същества.