Выбрать главу

Капитанът се намръщи.

— Не знам такива… Ние имаме делти, ще ги научиш и тях.

Ето кое друго беше странно — никой не се интересуваше дали искам да седна зад щурвала и да се хвърля в боя. И не защото се бях озовал в подчинено положение… по-скоро в тях не възникваше дори и най-малко съмнение относно желанието ми.

Лодката изведнъж полетя над почти чиста вода. Тинята, мръсотията и влажният тревен килим останаха зад нас, а отпред имаше малко заливче, в което се вливаше устието на река. Виещата се на зигзаг синя змия се точеше през джунглата — явно идваше откъм планините.

— Капитане, спрете да се измием — предложи Сняг.

— Ще минете и без това… по-точно ти ще минеш без това.

Лодката се понесе нагоре по реката. Скоростта явно надхвърляше сто километра в час — бреговете само се мяркаха край нас. Даже притъпеният от полето вятър започна да реже очите ни.

— Ще пристигнем след два часа — каза капитанът. — Можете да се отпуснете.

Сняг, който и без това се беше проснал на дъното на лодката, ми кимна: сядай. Седнах.

— А на теб браво, момче — подхвърли капитанът, без да се обръща. — В главата ти се въртят куп въпроси, нали?

— Да — признах си аз.

— Досети ли се къде отиваш?

— Не.

— Както винаги.

Той ме погледна и се усмихна.

— Галис. Така се казвам. Капитан Галис, временен командващ на тринайсета база.

Това явно беше формален ритуал на запознанство.

— Пьотър. Така се казвам. Бивш пилот.

— В атмосферата, в пространството?

— Първо в атмосферата. После в пространството.

Галис изглеждаше все по-доволен.

— Защо бивш? Разбери, не любопитствам току-така…

— Предполагам, че вече са ме разжалвали.

— За какво?

— За неизпълнение на заповеди.

Сняг се засмя радостно.

— В какво се състоеше твоето неподчинение?

Най-обикновен разпит. Опитах се да формулирам отговора си колкото се може по-размито.

— Наложи се да наруша заповед и да осъществя един полет, защото смятах това за необходимо и полезно.

— А как се оказа в действителност? Кой беше прав?

— Не знам.

Капитанът поклати глава:

— Да. Не напразно казват: Порталите рядко довеждат някого, но доведат ли го, то е където трябва.

Сняг ме потупа по рамото и ми съобщи доверително:

— Да, това наистина е съдба, ще бъдем в един отбор…

Галис приседна на колене пред нас. Въздъхна:

— Надявам се, че поне не си дезертирал?

— Това няма да го решавам аз. Защо, има ли някакво значение? — поинтересувах се предизвикателно.

— А, не. Никакво. Сега си при нас… — Галис се намръщи и въздухът между нас затрептя, сплете се в изображение. Глобус, леко проблясващ, сякаш от мътно стъкло. — Това е нашият свят.

Разбрах. И не се учудих. Нито на това как управляваше изображението, нито на ландшафта на планетата — струпвания от дребни острови, няколко малки континента, а между тях залети в кафяво падини. Мястото на моретата и океаните в този свят се заемаше от блата.

Погледът ми беше привлечен от друго. Светлосини искрици, точки, изпъстрящи континентите и островите. Портали. Също толкова гъста мрежа, като на планетата без слънце.

Защо в такъв свят има и друг транспорт?

— Нашата територия — каза Галис. Половината глобус се обля в оранжево. — Ние се намираме тук.

Без да се прицелва, той тикна пръст в глобуса, отбелязвайки място на самата граница на оранжевата зона.

— Противникът заема малко по-голяма територия.

Останалата част от глобуса се оцвети в зелено.

— Ето че ти разказах всичко, Пьотър. Седемнайсет наши бази контролират фронтовата линия. Горе-долу същото количество бази противостоят…

— Галис!

Той учудено вдигна поглед.

— Аз съм тук само от два-три часа. Може ли да попитам нещо? Кой е противникът ви?

— Зелените.

Странна работа — почувствах, че това е единствено правилният термин. Двусмислен и верен. В него имаше и външна характеристика, и намек за отношение към екологията.

— Виж.

Глобусът изчезна, отстъпвайки мястото си на обемно изображение на човек. Зеленокож човек.

— Преди стотици години те са основали своето движение за връщане на планетите към първоначалното им състояние. Нашият свят е една от основните точки на противопоставяне. Искаш да кажеш, че не си чувал за тях?

— Чувал съм… но не предполагах, че мащабите са такива.

Лодката се раздруса. Излезе на крайбрежна плитчина и се понесе над брега. Джунглата оредяваше.

— Няма никакви особени мащаби. Те планомерно привеждат екологията към първобитно състояние. На тяхната територия вече не е останала преобразувана флора и фауна. Ако не успеем да ги удържим, същото ще се случи и с нашата част от планетата. Там не могат да оцелеят човешки същества.