— Нима те не са хора?
Изглежда, се бях увлякъл. В погледа на Галис се мярна изумление.
— Те преобразуват себе си. За тях ендемичната среда е напълно комфортна.
— Слушай, Пьотър, ти съвсем нищо ли не си чувал за нашия свят?
— Нищичко.
Капитанът и Сняг се спогледаха с недоумение.
— Грешките са невъзможни — отсече капитанът. — В края на краищата, Сняг, това не е наша работа.
Сняг кимна. Поколеба се и попита:
— Как се казва твоят свят?
— Земя.
— Знам, че е Земя. А външното наименование?
Трябваше да мисля. И то бързо. Цивилизацията на Сянката, изглежда, беше нееднородна. Смятаха ме за пришълец от друга планета, и кой знае защо — напълно лоялен пришълец. Но ако не успеех да обясня смислено откъде съм се появил…
Спомних си вътрешната класификация на Конклава. Според нея Земята беше номер сто осемдесет и девет. Нямах никаква представа защо точно този номер — цивилизациите бяха доста по-малко. Но това беше достатъчно искрен и в същото време объркващ отговор.
— Сто осемдесет и девет.
Галис се намръщи.
— Кой ви нарича така?
— Жителите на другите планети.
— Това май нищо не ми говори — призна си Галис. — Не съм чувал за твоята планета. Самият аз съм роден тук. На моята Земя.
— Какъв ви е езикът? — попита Сняг. — На своя диалект ли говориш с нас?
— Не. Научих го като се озовах тук.
— Е, усетих го. Интонацията ти е прекалено правилна. Можеш ли да ни кажеш нещо на своя език?
Ама че молба. Сега ми се струваше, че мисля на техния език. Руският, английският, езикът на геометрите — всички те сякаш бяха отишли някъде, забравени…
Затворих очи и се опитах да си представя, че пред мен е Данилов. Или дядо.
— Ще опитам — казах аз. — Ей сега…
Собствените думи ми се сториха чужди. Бях заговорил на руски.
Сняг издаде тихо ръмжене. Това явно беше езикът, който току-що говорех свободно.
Ох…
Изглежда ми беше сигурен пристъпът на главоболие.
Думите на Галис достигнаха до мен като през памук:
— Аз също не съм чувал такъв език. Добре. Това не е от значение, Сняг! Нали не са се лепнали за теб да те разпитват!
Отворих очи и ги погледнах. Замъглеността се оттегляше. Отново разбирах говора им. Само дето изпитвах тъпа болка в слепоочията.
— Не го взимай навътре, Пьотър — каза Сняг. — Не, не сме чували за твоята планета.
Изглежда, те се бояха, че са ме обидили.
— Аз също не съм чувал нищо за неговата планета — каза меко Галис. — Знаех, че ги има Дъгоцветните мостове, и това е всичко. А ако беше чул диалекта им…
— Хайде, хайде, капитане! — вирна глава Сняг. — Мненията ни по този въпрос са напълно противоположни!
— Има множество цветове, които с нищо не са се проявили… имам предвид пред нашата Земя…
Прекрасно.
Ребусът се нареждаше пред очите ми. Сянката е конгломерат от цивилизации. Порталите са транспортно средство изключително за междупланетни връзки. Обучението на местния език се извършва от тях, това е достатъчно удобно и ненабиващо се на очи решение. Мен ме приеха за доброволец, решил да им помогне… или просто търсач на приключения.
Така ли беше?
Навярно. Само че нещо продължаваше да ме притеснява. Оставаше някаква неяснота.
— Пьотър, виж…
Джунглата свърши. След нея се простираха поля — обработваеми, засети с някакви житни растения. А в далечината, отвъд зеления килим, се извисяваха постройки.
— Нашата база.
Можеше и да не ми го казва. Има нещо общо във всички военни градчета на всеки свят и на всяка раса. Дори казармите на войниците-хиксоиди на космодрума носеха отпечатък на военна структура.
— По-нататък, в подножието, е градът — съобщи Сняг. Усмихна се. — Много приятно градче. Ще ти хареса.
— В близкия месец няма да ти е до развлечения — обеща капитанът.
Не слушах техните пререкания, приличащи повече на кавга между двама продавачи на пазар, отколкото на разговор на командир с негов подчинен. Гледах базата.
Някога много отдавна, още в академията, си мечтаех да стана военен летец. Не космонавт, не пилот на пътнически самолет, а именно военен. При това, за да живея в малък гарнизон на края на света, някъде на китайската граница — тогава всички се бояха, че Китай ще продължи експанзията си… Или на западната — поне да преследвам със стар „МиГ“ пъргавите самолетчета на украинските наркобарони. Общо взето — нормален кръвожаден юношески романтизъм, при това поощряван от дядо.
После това отмина, разбира се. А и вече като че ли никой не възнамеряваше да завоюва Русия — това вече не беше нужно никому. И все пак понякога у мен се появяваше глупавото чувство, че съм предал детската си мечта. И макар да си повтарях по сто пъти, че в космоса ще съм по-полезен и за страната си, и за цялото човечество, като приближавам същото онова хипотетично светло бъдеще, неприятното чувство си оставаше.