И ето, че бях на планетата им. В свят, където направените от слепена хартия лодки се движеха със скоростта на състезателни автомобили. На планета, където половината население модифицира природата по свой образец, а другата половина модифицира себе си по образец на природата. Тук появата на пришълец не предизвиква дори излишно любопитство, а същият този пришълец успява да научи местния език, без сам да забележи това.
И нищо, абсолютно нищо не дразнеше погледа. Стени, прозорци, врати. Вратите, между другото, бяха на панти, които поскърцваха…
На втория етаж имаше още едно фоайе. Същият банален уют на креслата и масичките, неработещ екран.
— На теб като че ли всичко ти е познато? — попита Сняг.
— Да. Почти всичко. Някак… не съм се и надявал на това.
— Аз също не обичам промените — съгласи се летецът.
Изглежда говорехме, без да се разбираме взаимно. Нещо в техния начин на живот правеше появата ми не просто обикновена, а сякаш дори планирана. И това, че ще воювам на тяхна страна и че ще успея да се ориентирам в чуждата техника, сякаш се разбираше от само себе си.
— Ще те настаня в стаята на Лайд — каза Сняг.
— А той нали няма да има нищо против?
— Вече не. Свалиха го на вражеска територия преди два дни. От спътниците откриха огън… изпепелиха го заедно с машината, не успя да се измъкне. Знаеш ли, след такова нещо не се връщат.
Сняг говореше с отегчен тон. Представяш ли си, свалили са го и са го изгорили жив.
Погледнах го с плахата надежда, че това е просто черен хумор. Не, с такива неща не се шегуват. Сняг беше напълно сериозен.
— Ако те свалят над чужда територия — по-добре се самоубий — посъветва ме той. — Така или иначе, зелените не взимат пленници.
— А вие?
— Ние взимаме — усмихна се Сняг. Само че усмивката му не беше хубава. — По-късно ще слезем долу. В ареста има една жаба. Ще се полюбуваш. Врагът трябва да се опознава лично.
Той сякаш беше двама различни души. Единият влизаше в пререкания с командира и се държеше като бойскаут-хулиган по време на военна игра. Другият беше студено-кръвожаден.
— Хайде, влизай.
Вратата на стаята, в която по-рано беше живял непознатият ми Лайд, беше полуотворена. Никакви геометровски церемонии с чуждите помещения. Сняг влезе пръв и се огледа собственически.
— Е, можеш да изхвърлиш вещите му. Или да оставиш каквото ти хареса.
Гледах мълчаливо предназначеното за мен жилище. Ама че бардак. И отново нищо необичайно в обстановката. Стените — с неутрален бледосив цвят, безлични плафони на тавана, дървени шкафове, две кресла, много широко легло — кой знае защо навяващо мисли за шампанско, момичета и евтини немски порнофилми. Може би заради снимките на стената — полуголи красавици, предимно червенокоси. Сред тях се беше вмъкнал и един мъж със снежнобял костюм, който не можеше да скрие могъщата му мускулатура.
— Това е Лайд… точно такъв беше — каза Сняг с усмивка. — Винаги съм му казвал, че много се перчи.
Той се приближи към стената и започна небрежно да къса снимките.
— А приятелите му няма ли да имат нещо против? — попитах аз, продължавайки да се чувствам неловко.
— Той нямаше приятели, освен мен — съобщи Сняг.
Цялото ми желание да обсъждам темата изчезна. Да, ако най-добрият приятел на Лайд е такъв, можех само да му съчувствам. Сняг се поинтересува с усмивка:
— Да ти помогна ли с нещо?
— Благодаря. Ще се оправя.
— Тогава се разполагай. В шкафа трябва да има чисти чаршафи. Може и да си харесаш нещо от дрехите, фигурите ви като че ли са подобни. Е, ако се наложи, ще подгънеш нещо, в края на краищата…
Изглежда, той ми предлагаше това сериозно. Нима тук военните не бяха осигурени със снаряжение като в някой забутан руски гарнизон?
— Ще намина след час. Ще отидем да обядваме.
— Добре.
Сняг излезе. Постоях, гледайки затворената врата, после казах полугласно:
— Можеш да се смяташ за утвърден в длъжност. Интересно, а с какво воюват? „Делта“? Това какво е — самолет, хеликоптер, космически кораб, екраноплан? Хартиена летяща чиния?
Какво ми става? Какво значение имаше? Какво, да не смятам да воювам с малки зелени човечета, завладени от идеята за сливане с природата?
Поклатих глава и се отърсих от унеса. Разходих се из стаята. Погледнах през прозореца с живописен изглед към бараките, пистите за излитане и плаца. Лодката, с която бяхме пристигнали, вече я нямаше. Беше пусто, тихо, вятърът разнасяше прахта. Но общо взето беше достатъчно чистичко и дори зелено. Нашите, земните еколози и при най-добро желание не биха намерили за какво да се хванат… Така, какво още има тук? Зад невзрачна врата се оказа душ-кабина. Душ на еластичен маркуч, кран. На мивката нямаше кранове, само отвор под самия ръб. Очевидно ръцете трябваше да се мият по немски маниер, в напълнена мивка. Мразех това.