На полицата пред огледалото имаше шишенце. Отворих го и помирисах бледозелената течност. Като че ли шампоан. Парче сапун. Да можех да намеря бръснач, вече доста бях обрасъл, за последен път се бях бръснал на крайцера на аларите… преди хиляда години… Сигурно изглеждах като кавказки терорист от старите пропагандни плакати.
Добре, поне душ… Затворих вратата, съблякох се. Прекарах ръка по бузата — да, наистина четина. А какво щеше да му струва на куалкуа, когато ме връщаше към истинската ми външност, да махне космите? Нима докато съм бил във външността на Ример, куалкуа стриктно е отбелязвал колко брада трябва да ми порасне?
Пречат ли ти космите върху лицето?
Куалкуа!
Не просто се зарадвах, едва не подскочих от радост. Предложението за помощ — при това по дребен, а не по някой жизненоважен въпрос — беше нещо ново в поведението на симбионта.
Да… Можеш ли да махнеш четината?
Мустаците и брадата?
Да.
Не рискувах да разчитам на бръснарските му способности. Нека да „обръсне“ всичко.
Можеш да ги изтърсиш.
Прокарах длан през бузите си — на пода се посипаха дребни косъмчета, сякаш от отворила се електрическа самобръсначка.
Събери ги в дланта си. Нуждая се от еластин… — помоли ме вяло куалкуа.
След кратко забавяне събрах в шепата си остатъците от брадата и захлупих длан. Нека да яде. Той е съюзник. Има свои потребности.
Бих могъл да ги погълна през лицето ти, но щеше да изпиташ неприятни усещания.
Странно.
Много странно.
Никога — дори на ръба на гибелта — куалкуа не се беше отличавал с любезност. Или моят амебоподобен приятел се беше поправил, или…
Какво ти е?
Той мълчеше. Дланта ми потрепваше — симбионтът се хранеше. Навярно сега по-голямата част от тялото му беше в ръката ми.
Но едва ли това беше пречка за разговор!
— Когато ям, съм глух и ням… Ей, приятел, това детско правило не се отнася за теб! — казах тихо аз.
Добре съм.
Лъжеш!
Куалкуа мълчеше.
Мечтата на шизофреника — да разговаряш със самия себе си. И аз нямах намерение да се отказвам от правото си да получа отговори.
Страх ме е…
Гласът в съзнанието ми беше тих, едва уловим. Шепот.
Какво?
Страх ме е.
Махнах ръка от безупречно изчистения под и постоях, вторачен в огледалото. А дали не ме наблюдаваха през стъклото? Глупости. Със сигурност — глупости.
От какво те е страх, куалкуа? — попитах нежно, сякаш говорех с дете. — Нали не си заплашен от смъртта. Или…
Догадката беше смайващо правдоподобна!
Ти си изгубил връзка с твоята раса! Сега си сам?
Сигурно изпитваше такъв шок! Да бъдеш част от цялото — и изведнъж да се окажеш отрязан от света!
Няма нужда от съчувствие. Ти грешиш. Ако част от мен започне да функционира автономно, тя няма да може да задържи разума си и ще загине. И тогава ти също ще загинеш.
Жалостта ми моментално се смени с ужас и омраза. Значи куалкуа е допускал такава възможност? И ако при полета към ядрото връзката се беше прекъснала, обезумялата амеба би разкъсала тялото ми отвътре?
Да. Извинявай. Но вероятността от такава развръзка беше минимална. Това, което ме свързва в едно цяло, е невъзможно да бъде екранирано.
Усетих, че извитите ми пръсти до болка се впиват в гърдите ми. Да го намеря, да го напипам, да изтръгна топката чужда плът…
Успокой се…
— Какво искаш? От какво те е страх? — закрещях аз. — Говори! Имам право да знам!
Порталът.
Млъкнах. Изглежда той беше решил да разкаже… Сърцето ми тупкаше учестено.
Когато влязохме в портала… Това беше грешка.
Защо?
Аз…
Пауза. Нима това почти всемогъщо същество изпитваше затруднения с обясненията? На негово разположение имаше съзнание с такава мощ, за която не бяха и мечтали останалите раси. Та нали той би могъл да ме излъже толкова ловко, че никога не бих почувствал фалша. Ние не просто сме на различни стъпала в развитието — между нас зее непреодолима бездна.
Няма да те лъжа. Никога не правя това. Аз или мълча, или говоря. Трудности с формулировката.