— Постарай се — помолих го. — И аз ще се постарая.
Когато влезе в портала, това не беше пренасяне в пространството, както постъпва расата на геометрите.
— Така.
Това беше… предупреждавах те за трудностите с формулировката. Това беше проумяване. Нещо те проумя. Това е…
Усещането се оказа непредаваемо. Сякаш нададох вик — беззвучен вопъл, събрал в себе си всичко, от смътните детски спомени до бръсненето с помощта на куалкуа. За миг си спомних неща, отдавна, отдавна скрити от милосърдната злодейка, паметта ми. Неща, които бих се радвал да си спомня. Неща, които не бих искал да си спомням…
Рухнах на пода, удряйки болезнено коленете си, и жадно се опитах да си поема дъх. Не…
Глава 2
Всичко е голямо. Много голямо. Свят за великани. Ето че един от тях стои над мен и протяга ръце.
— Ще дойдеш ли?
Като че ли мисля. Дори е трудно да разбера за какво, мислите ми са необичайни, неправилни — мисля не с думи, а с образи, късчета от емоции, ярки и простички. Очевидно искам да отида. Много силно. Чак ми се ще да изрева. Само дето ме е страх да го кажа. Или се притеснявам. Затова постъпвам по най-простия начин — хващам се с едната ръка за протегнатата длан, а с другата — за крака на жената с престилка, застанала до мен. Тя има сбръчкано, вече старо лице, в очите й виждам сълзи, но се усмихва. Сякаш се радва за мен. Тя е добра, аз много я обичам. Само че още повече искам да тръгна с онзи, който ми е подал ръка. Да, ще тръгна с него, какво да правя. Когато големите искат нещо, можеш да плачеш, да се криеш, но, така или иначе, ще стане както те искат. Винаги става така…
Подът като че ли също беше хартиен. Но въпреки това студен… и твърд…
Колко млад си бил тогава, дядо. Помня те откакто вече беше различен. Колко си се състарил. Нима заради момчето, за което си започнал да се грижиш на шейсетгодишна възраст?
„През април 1661 година двама йезуити, австриецът Йохан Грубер и белгиецът Албер Орвил, тръгнали по суша от Пекин към Рим с тайно послание…“
Звънна телефонът. Без да се откъсвам от книгата, вдигнах слушалката.
— Ало?
— Пет?
Сърцето ми веднага трепна.
— Ром?
— Аха. Ти… какво правиш?
Вдигнах крака в креслото.
— Нищо. Чета книжка.
— Интересна ли е? — попита Ромка след кратка пауза.
— Аха. За пътешествия.
Не, не беше вярно, той не можеше да ми звъни! Той беше прав, а аз — не! Аз бях този, който трябваше да се сдобрява и да звъни на Ромка и да пухти в слушалката, стараейки се да забрави, че е разбил носа на най-добрия си… какъв ти най-добър — единствения си приятел!
— Искаш ли да четеш? — въодушевих се аз. — Намини! Или ще почетем заедно!
— Не, не мога. — Ромка леко се развесели. — Тук… разбираш ли… събрали сме се с Данила…
Той понижи глас:
— Да влезем в онова мазе! Ще отидем ли? Данила казва, че трябват трима…
Все едно няма на кого друг да позвъниш! Да, знам, знам, аз самият искам да се сдобрим!
— Добре! Само че утре!
— Защо?
— Ами с дядо се басирахме кой знае повече за изследванията на Тибет… и трябва да чета още много, че довечера ще си правим дуел.
Вече не се радвах, че започнах да говоря за това. Като си помисля… ако загубя от дядо, той ще ми се присмее…
— Просто те е страх — каза изведнъж Ромка.
И нещо в мен, хапливо и бързо, изскочи, преди да успея да го хвана:
— И кой го казва… ревльо…
— А ти си гад! И страхливец! — извика Ромка. — Ще повикаме Юрка! А ти по-добре не ми се мяркай пред очите!
Хвърлих писукащата слушалка върху масата. После взех проклетата книга и я запратих в стената.
Край. Вече нямам приятел и никога няма да имам.
Но не трябва да се търкалям по пода. Защо лежа на пода в чужда стая, на чужда планета?
Така се получи, Ромка. Ти беше единственият ми приятел. Може би дядо не е знаел за това. И не е искал да се караме. Само че… така се получи.
Срамно е някак… Въпреки че очаквах това. Знаех прекрасно, че от първия път изобщо няма да се получи. Във всички книги е написано, че отначало мъжът контролира зле процеса, това също трябва да се научи. А на какъв донжуан се правех…
— Толкова много ли ме искаше? — попита Ната. Прекара длан по гърба ми. Изглеждаше разочарована, но не много.
— Да — отговорих аз, хващайки се за спасителната сламка. — Наташа, извинявай…