— Май да. Какво беше това?
Проумяване. Когато влезе в портала, се случи точно това. Само че ти не го почувства. Аз направих всичко грубо. Преднамерено грубо.
Виеше ми се свят. И се виеха, въртяха се спомени, карайки сърцето ми да се свива. Сенки на спомени…
Сега те познавам доста по-добре. Аз те проумях и мога да обясня. Представи си, че си взел в ръка хартиено самолетче. Замахнал си — и си го запратил да лети… Така действат кабините на геометрите. А сега си представи, че първо си разгънал сгънатия лист хартия. Прочел си всичко, което е написано на него. Сгънал си го отново. Това е порталът на Сянката.
— И ти се изплаши, че някой е прочел всичките ми мисли?
Не. Това не е изненадващо. Всеки разум, който те превъзхожда поне с един порядък, може да те проумее.
Значи?
Да. Проумяха и мен.
Колко интересно. Куалкуа е свикнал да наблюдава света, без да иска нищо в замяна, но и без да дава нищо… нищо истинско; отделните личности-клетки не се броят.
Един порядък, Пьотър! Разбери. Има груба сила — даенло, хиксоидите, торпите. Има гениално организирана сила — изчислителите. Но те прекалено много наблягат на индивидуалността. Не са тръгнали по пътя на сливането на разумите. Сред всички раси има отделни индивиди с огромен мисловен потенциал. Техният запас от знания може да е нищожен, но за сметка на това са надарени със способността да синтезират новото. Но мен ме проумя колективен разум — подобен на моя, но превъзхождащ ме неизмеримо. Преобърна ме, погълна ме и ме пусна. Беше късно да предприемам каквото и да било. Ако знаех предварително…
— Би убил себе си. Това късче, което живее в тялото ми. И щеше да го убиеш заедно с мен, вероятно.
Засмях се. Наистина бях доволен.
— Свикнал си да си стоиш в чужди тела, куалкуа? Да наблюдаваш света, да трупаш знания? Да бездействаш, да се наслаждаваш на покоя? Свърши покоят ти, приятелче. Ние сега сме равни… еднакво нищожни.
Това не те ли плаши?
— Защо? Аз съм свикнал да съм слаб.
Завъртях крана и изкарах от душа силна струя топла вода. Облях се с наслада.
Какво смяташ да правиш?
— Да се изкъпя.
А след това?
— Да потърся собственика на театъра.
Струва ми се, че това не е театър — отговори куалкуа. И отново замълча, скривайки се в дълбините, откъдето толкова неохотно се показваше.
Какво пък, ще видим… Сипах в дланта си шампоан, разтърках се. Не е театър? Не мисля така. Ако са прочели целия ми живот в краткия миг на хиперпрехода и са разбрали кой съм и откъде съм, то случващото се можеше да е само експеримент. Навярно дядо се беше досетил за това.
А геометрите явно бяха избягали от страх пред чуждата сила. Също я бяха усетили — и не бяха рискували да се забъркват с нея. Както е добре известно, силата може да се победи само с друга сила. Въпросът беше в това дали можех да разчитам на помощ.
Разум, превъзхождащ куалкуа. Той не можеше да е човешки, налагаше се да го призная. Така че какво представляваше — някакъв гигантски мозък в кристална цистерна? Компютър, потопен в езеро от течен хелий? Плазмено-невронна система? Нещо като изкуствено създаден торп? Ще разберем. Щом не са ме изхвърлили и не са ме унищожили, значи се нуждаят от мен. Дори и да е като играчка. Като интересно зверче, заради което може да се построи клетка-планета с кукли-хора.
Грешиш. Тези хора не се различават с нищо от теб. Те са истински.
Навярно си струваше да обърна внимание на мнението на куалкуа. Той беше в паника и все пак, заради самата си природа, оценяваше ситуацията обективно.
Но аз не можех да му простя… Не, не ставаше въпрос за признанието, че е способен да ме унищожи, само и само да не се разкрие пред неизвестната сила. Точно това го разбирах. И бях готов да призная, че е разумно, дори етично решение.
Но проумяването беше друга работа.
За амебата куалкуа всичко е без значение. Моите детски страхове и кавги, комплексите, преодоляването на себе си. Същото, което означават за мен проблемите при смяната на кожата при влечугоидите и размножаването чрез пъпкуване при даенло. Не е срамно да излееш душата си пред извънземен — той и без това няма такава.
Неприятно е да си спомниш самия себе си. Да се проумееш.
Нима там, на дъното на душата, има само страх от самота и безприютност, страх да се покажеш такъв, какъвто си, готовност да надмогнеш себе си и да убиеш? Нима аз съм такъв?