— Какво правите с нея? — попитах тихо аз.
— Ние? Нищо.
— Защо стои така?
— Попитай я.
Аз също се приближих към преградата. Девойката ме гледаше. Разноцветният пласт леко изкривяваше цветовете, но като че ли не пречеше на звука.
— Как се казваш? — попитах меко аз.
Плътно стиснатите устни помръднаха.
— Няма значение.
— О, говори! — зарадва се Сняг. — Благоволи да си спомни езика на предците си.
— Вие не сте наши предци.
— Как ли пък не…
— Защо стоиш така? — попитах аз.
— Мъртво. Всичко наоколо е мъртво — произнесе девойката монотонно, сякаш за хиляден път. — Не искам да го докосвам.
— На нея наистина й е неприятно… — казах аз на Сняг. И се сепнах, срещнал злобния му поглед.
— Ще й е още по-неприятно, ако пламне!
— Ще ме пуснете — каза девойката. Не помоли, а ни информира.
— С удоволствие — кимна Сняг. — Предложението за размяна е изпратено. За последната година на ваша територия са изчезнали повече от двеста наши хора. Ще те разменят за когото и да е от тях.
— Ние не държим пленници.
— Така ли? Тогава защо имаш претенции?
Сняг се засмя тихо.
— Мъртво е. Всичко наоколо е мъртво. — Девойката затвори очи и сякаш се вцепени.
— Да вървим. Тя няма да каже нищо повече. — Сняг ме поведе навън.
Когато се качихме горе, аз попитах:
— Какво ще стане с нея? Ще я разменят ли?
— Не. Те унищожават пленниците. Всеки неадаптиран човек нанася вреда на създадената от тях биосфера.
— Тогава тя…
— Разбира се. Ще умре. От глад и жажда. Само че какви претенции може да има към нас? Храната ни изобщо не е отровна за нея. Може би е безвкусна, но нищо повече от това. От дрехите ни няма да получи дерматит. И ако седне в някое от креслата ни, няма да й излязат пришки на зелената кожа.
В думите на Сняг нямаше нищо лично. Даже по-скоро имаше съжаление. Но не си струваше да се търси в тях и милосърдие.
Наложи ми се да си напомня, че това не е моя война. А после, тъй като не ми помогна — че това изобщо не е война, а някакъв създаден специално за мен тест.
— Да вземем кола — говореше Сняг. — Ще отидем в града, има едно приятно ресторантче… Както разбираш, на планетата вече няма морета. Само блата, като преди колонизирането. Но ресторантът си има свои басейни, там отглеждат и рибка, и рачета, и десетина вида хранителни водорасли…
Тръгнах след него послушно, като автомат. От главата ми не излизаше образът на зеленокожата девойка, изпънала се като струна насред „мъртвата“ стая. Поне да се беше оказала мъж, нямаше да се чувствам толкова зле…
До самата ограда на базата стояха, небрежно оставени, няколко коли. Метални, с нищо ненапомнящи за лодката, с която дойдохме. Открити кабини, удобни кресла. Наистина, нямаше колела — вместо тях от двете страни се виждаха две решетъчни тръби. Или гравитационен двигател, или въздушна или силова възглавница.
— А аз мислех, че ще отидем с лодката — казах аз.
— Защо? Това е превозно средство на зелените. Галис го е взел, за да не го ловят радарите — все пак това е погранична зона. Ако беше долетял с някое мирно превозно средство — току-виж ни изсипали десетина тона напалм върху главите…
Той скочи в кабината.
— Сняг, аз май няма да дойда.
— Какво ти става?
— Ще поседя да погледам екрана. Не искам да ходя като глупак, който нищо не разбира.
Сняг се замисли.
— Седни за минутка в колата — помоли той.
Прехвърлих се през ниския борд и седнах на съседното място. Кола като кола. И имаше пулт — значи управлението не беше само мисловно. Това беше добре.
— Извинявай. — Сняг се отпусна. — Извинявай, Пьотър.
— Какво има?
Той се усмихна измъчено и за миг ми се стори почти като дете.
— Държеше се странно. Така гледаше зелената… не искаше да се качиш в колата. Те се страхуват от нашата техника… до истерия. Отказваш се и от обяд в ресторанта…
— Ти какво, да не ме помисли за шпионин? — искрено се изненадах аз. Закъснялата бдителност ми изглеждаше още по-нелепо от предишната доверчивост.
— Ами поколебах се…
Засмях се и изскочих от колата.
— Честна дума, нямам абсолютно нищо общо с тях.
— Да ти донеса ли нещо? — попита Сняг виновно.
— Непременно нещо за ядене. И…
Дали имат книги? Ама че съм глупак. Щом в лексиката им я има думата книга, значи означава нещо.
— И някакви книги по история на планетата.
Сняг кимна:
— Така ли предпочиташ? Слушай, вашият свят е забавен.
— Да, доста по-забавен — съгласих се аз.
— Добре. Ще намеря. Още веднъж извинявай, Пьотър. Сянката ме е подвела…
Колата се понесе беззвучно над земята и ускори към бързо разтварящата се ограда. А аз останах да гледам с отворена уста.