— Първият град, триста години след началото на колонизацията. Реконструкция.
Къщички, дребни и жалки. Няколко каменни здания, покрити с метал. Покрай мен преминава човек с ризница, стиснал копие в ръка. Някаква жена, карикатурно наподобяваща изобразената в паметника, се покланя ниско на стража… На мястото на кораба — пирамида от пръст, изкуствено създадена планина, по склона на която пълзят точки. Планината е увенчана с храм, обвит с метал. Изображението плува към мен, нося се към храма. Човек с пищни дрехи стои, вдигнал високо познатото ми вече оръжие. Пред него са проснати поклонници…
— Първият град. Хиляда години след началото на колонизацията. Игрова сцена, картина „Обречените“.
Джунгла. Само джунгла. Различават се очертанията на планината, но нищо в нея не издава изкуствената й основа. А пред мен стои човек… мръсен, космат, гол, с груба тояга в ръцете. Можеше и да не ме предупреждават, че сцената е игрова. Всичко е прекалено картинно, в най-лошите традиции на Холивуд. Храстите се размърдват, разтварят се. Показва се звяр. Не много страшен — размерите и видът му напомнят за пума. Навярно и човекът смята така — замахва с тоягата, изкрещява заплашително. Но зад гърба му изведнъж изскача втори звяр. Викът прекъсва. Кръв.
— Край на първата колонизация.
Нима дядо беше прав и този начин на колонизиране — с отделни кораби, без развита връзка с метрополията — е обречен на провал? Или ми подхвърляха това, което бях готов да видя и да приема…
— Втора колонизация. Преди четири хиляди години. Реконструкция и записи от военните архиви.
Може би местността беше същата. Само че не можех да я позная. До хоризонта имаше стъклена блещукаща повърхност, от нея леко се подават метални куполи.
— Военна база на Втората империя. Реконструкция. Архивните записи са по-недостоверни.
Охо!
Небето е облято в огън. Небето гори. Над равнината — отблясъци от силови полета. Отнякъде се появяват стремително движещи се силуети на кораби.
Ето това е битка. Първите фараони и цар Хамурапи са обяснявали на поданиците си, че именно те владеят вселената. Носели са се на бойни колесници, отдавали са се на любов и лакомия, припряно и глуповато са се молели на многобройните богове.
А истинските богове са водели своите малки звездни войни.
— Военна база на Съюза на развитието. Преди четири хиляди години. Архивните записи са недостъпни.
Още по-интересно!
А на външен вид — абсолютно същото. Равнина. Стъкло, метал, камък. Кораби. Огън.
Изгледах цялата история на войната между Съюза на развитието и Империята на тази планета. Изглежда, на всеки петдесет-сто години я завладяваше ту едната страна, ту другата, без тя да се променя особено. Имаше малка игрова вметка — същността й се свеждаше до любовта на имперски офицер-контраразузнавач и юноша, агент на Съюза за развитие. Да, именно любов. Нормална любов — офицерът беше жена. Застаряваща, и, честно казано, проклета, но много обаятелна. Даже се увлякох от сюжета на петминутния клип и се улових, че ми се иска да догледам филма до края.
Третата колонизация се беше осъществила преди две хиляди години. Започнах да се запознавам с нейните плодове…
— Трета колонизация. Преди две хиляди години. Реконструкция и архивни записи.
Този път не показаха кораби. Просто градове — при това много. Променяща се природа — джунглите вехнеха пред очите ми и се сменяха от доста симпатични гори. Калните морета се разчистваха, по тях започваха да плуват корабчета и яхти. Неволно започвах да се любувам на случващото се — планетата ставаше пред очите ми не просто симпатична, а истинско райско кътче. Заради това ли воюват? Та те са луди, тези зеленокожи еколози!
— Влизане в Сянката. Преди хиляда и петстотин години. Архивни записи.
Потрепнах.
Като че ли нищо не се беше променило. Демонстрираха ми абсолютно същия пейзаж… Стоп! Порталите!
Почувствах ги, както стрелката на компас усеща магнитния полюс. Същите онези „участъци с поглъщане на енергия“, за които говореше корабът на геометрите. Разхвърляни навсякъде петна.
И нищо друго.
— Преди хиляда двеста и шест години. Появата на зеленото движение. Реконструкция, игрови записи, игрови сцени.
Повече не се спомена за Сянката. Сякаш първото й споменаване беше напълно достатъчно и само безнадежден идиот би могъл да попита за това. Тъпо гледах изказващите се еколози, оплакванията по повод на „първобитната ендемична среда“, експериментите за създаване на резервати за реликтови форми на живот. После започнаха експерименти за приспособяването на човешкия организъм към първоначалната биологична среда. Няколко пъти показваха митинги, прерастващи в стълкновения и побоища. Коментарите бяха много сухи и спокойни. Усещането беше, че всички данни са подбрани без никаква тенденциозност. И зелените бяха прави в нещо — на планетата би могъл да възникне собствен разумен живот, но след като средата му е била унищожена, трябвало да се съхрани колкото се може повече от останалото, а може би и самите хора да се впишат в опустялата екологична ниша. Глупост, разбира се, но напълно благородна. После, някак много рязко, количеството на зелените нарасна. При това дотолкова, че броят им стана съизмерим с този на хората, които не желаят промени. През цялото време не ме напускаше усещането, че жените на планетата са заети единствено с раждане — явно населението нарастваше с ненормални темпове. Градовете се разширяваха, обособяваха се зони с обикновени хора и със зелени. После беше достигнато някакво съгласие и двете части от населението се отделиха една от друга. Зелените — на северното полукълбо, технократите, както предпочитах да ги наричам — на южното. Първоначално това намали напрежението. Двеста години — взаимни подигравки, закачки, контролиране на собствената територия, създаване на военни формирования. Даже имаше откъс от игрова комедия, в която двете страни изглеждаха еднакво глупави, но общо взето невинни. Понякога се споменаваше за Сянката, но винаги в контекст и объркано, нещо от рода на: „ние сме най-уникалният свят в Сянката“ или „какво е уникалното в нас в сравнение с другите светове на Сянката?“. После зелените, приключили с преправянето на континентите и крайбрежните зони, се заеха с океаните. И в този момент проблемите избухнаха с пълната си сила. Океаните обхващаха цялата планета. А местната флора и фауна, които изглеждаха изтрити от лицето на планетата, започнаха с лекота и нетърпение да завземат пространство. Появиха се взаимни упреци. Самолетите на технократите изпепеляваха упорития чужд живот покрай границите си, зелените го „сееха“ покрай своите граници. И имаха доста по-големи успехи. Във всеки случай океаните вече бяха приведени към състоянието си от времето на първата колонизация. Край.