И това е нещо. Значи оттук ще започнем. Фашизъм, комунизъм, технокрация. Сянка.
— Кога е възникнала Сянката?
— Преди около хиляда и петстотин години.
— С какво се различава Сянката от предишните начини на живот?
— Сянката осигурява пълна свобода и щастие на всяка отделна личност. Сянката предоставя неограничени възможности за развитие и усъвършенстване на всеки индивид.
Да, бе. Умиращата от глад и жажда зеленокожа девойка насред луксозната затворническа килия. Продължаващата хиляда години война!
Зададох още няколко въпроса, но или не намерих точната формулировка, или обучаващата система наистина нямаше конкретните отговори. Оставаше ми само да се надявам, че в обещаните от Сняг книги ще има нещо по-смислено. Плаха надежда, естествено. Ако информационната система не можеше да даде отговори, от книгите можеше да се очаква още по-малко…
Какво беше другото особено в разказаната ми история на планетата?
Общо взето се забелязваха странни темпове на развитие. Ако началният етап изглеждаше като въплъщение на човешките представи за звездна експанзия, то по-нататък ставаше нещо непонятно. Да допуснем, че в период на звездни войни науката може и да забави развитието си. Постоянно отклоняване на ресурси, масово унищожаване на населението, периоди на деградиране на цивилизацията… Съмнително, но допустимо. Но след това! Преди две хиляди години тази планета е била колонизирана, на нея се е създало напълно жизнеспособно общество. После тя е влязла в Сянката… и сякаш всичките й пътища за развитие са били отрязани. Война — на равнището на съвременните земни технологии. Бит — общо взето на същото ниво. Населението явно е престанало да се увеличава. Колко километра джунгла изминахме — абсолютно диви, пусти земи, ненужни никому, освен на зверовете? Градът край базата изглежда като обикновено малко провинциално градче. Какво, да не би цялата им енергия да отива за вяли сблъсъци със зелените, спортни състезания и музициране?
Никога не бих го повярвал! Възможно е и това да устройва част от обитателите. А и любителите на остри усещания като Сняг биха приели такъв живот с удоволствие. Но нали има и други. Израстват деца, които мечтаят за звездни полети… децата не може да не мечтаят за звездите. Сред тълпата самодейни актьори ще се надигне глас с такава сила и красота, че за миг ще стане по-неуместен, отколкото перла в оборски тор. На местните учени ще им омръзне да изобретяват само нови оръжия и средства за биологична война.
Този свят би се разкъсал на части, за десетина години би се разкъсал. А те живеят така вече от хилядолетие!
Като наяве си представих дядо. Предишния. Още в човешкото си тяло. Дядо се усмихваше иронично, дядо знаеше отговора. Беше го разбрал още на планетата без слънце. И отговорът не му хареса, но въпреки това напираше да мине през портала…
Станах и се приближих към прозореца. Постарах се да гледам без напрежение, вяло и отпуснато. Получи се — почти веднага видях порталите. Един — веднага отвъд оградата на базата. Останалите — по-надалеч, край града.
А защо не работи транспортната мрежа? Пренесе ме послушно на тази планета… между другото, защо именно тук? И къде отидоха останалите? При зелените? В друга база? Или на друга планета?
Нямаше отговори. Значи щеше да ми се наложи да питам живите хора. С риск да изглеждам като човек, питащ: „Защо дишаме?“, „С кое отверстие на тялото поемаме храната?“. Въпреки това щеше да ми се наложи да питам.
— Пьотър.
На вратата стоеше Галис.
— Аклиматизира ли се?
Свих рамене.
— Видял си пленницата — констатира капитанът. — Какво си мислиш? Че сме жестоки садисти?
— Не знам — отговорих честно аз. — Вашата война…
— Сега е и твоя.
Премълчах.
— Да, ние съзнателно поставяме пленниците в максимално неприятни… за тях… условия. — Галис въздъхна, разходи се из стаята. Погледна накриво работещия екран. — Запознаваш се с историята… Браво… Да, Пьотър, на мен също ми е неприятно, че тази клета глупачка умира от глад пред подноса с храната. Че стои на пръсти, страхувайки се да докосне килима, който за нищо не й е виновен. А какво да правим? Ще подскажеш ли? Благодарение на Сянката ние завинаги загърбихме логиката на бързите решения. Загубихме тази съблазнителна възможност… Само ако знаеше колко бих искал…
Той прехапа устни.
— Питаш се защо не летя? Защото няма да издържа. Няма да се огранича с патрулиране. Ще изпепеля целия им континент.
Галис говореше напълно сериозно. И някак веднага повярвах, че това е възможно. Един пилот с един самолет… да изпепели цял континент. Почувствах се зле. И в същото време Галис ми стана доста по-симпатичен.