— И те разбират това… — каза замислено Галис. — Обидно е, разбира се, че всички тези ненормални са се събрали при нас. Но какво да направя? Тук е моят дом. И той ми харесва. Аз не съм Сняг… той няма корени и няма да има. Ще повоюва, ще похапне, ще премине с гордо вдигната глава покрай възторжените девойки…
— Той говореше така за Лайд — неочаквано защитих Сняг аз.
— Лайд беше съвсем клиничен случай — лесно се съгласи Галис. — Веднага разбрах, че няма да се задържи дълго при нас. Нужни му бяха по-големи мащаби. Преди полет блокирах тежкото въоръжение на неговата „делта“.
Галис седна в креслото и ме погледна изпитателно. Нещо го притесняваше.
— Така че какъв изход имате? — попитах бързо аз.
— Да се държим — отговори Галис с лекота, сякаш беше очаквал този въпрос. — Рано или късно зелените ще се пречупят. Ще разберат, че мечтата им няма да се осъществи тук. А половината свят няма да ги устрои. Нека мигрират и да търсят щастие на друго място. Малко ли планети има?
Кимнах неуверено.
— А ти какво търсиш тук? — попита внезапно Галис. — Като че ли не ти се воюва много… Още по-малко си те представям в града. Обясни, момче. За какво си мечтаеш?
Изглежда, сега ще ми обяснят, че не искат да ме виждат в своите редици…
— Честно ли?
— Разбира се — усмихна се капитанът.
— За щастие на моята планета.
— Е… — Галис поклати глава. — Ама че задачка. Добре, да допуснем, че си по-умен от всички останали. Всички на твоята Земя грешат. Само ти си прав. — Той се усмихна, като човек, казал смайващо изящна шега. — Тогава какво търсиш при нас? Тук няма щастие за теб. Самонадеяно е да го кажа… но нали го виждам!
— Ако знаех какво търся… — прошепнах аз.
Галис кимна.
— Вярвам ти. Ето какво ще те посъветвам, Пьотър… мини през портала.
Предложението да се махам от планетата беше изказано.
— Аз вече минах.
Галис потри брадичката си:
— Тогава не знам… тогава не съм прав. Какво пък. Да се доверим на Сянката.
— Да се доверим — изрекох аз предпазливо. Хайде! Кажи още нещо!
— Да вървим, ще ти покажа делтата — предложи Галис. — Докато си тук, ще работиш наравно с момчетата. Може и да намериш себе си…
В последната му фраза нямаше никаква увереност.
— Много хора ли има в базата? — поинтересувах се аз по пътя към хангара. Тази пустота ми изглеждаше странна…
— Сега — никой освен нас. А изобщо — триста двайсет и шест души.
Охо. У мен вече се създаваше усещането, че всички военни действия се водят от десетина фанатици… След кратка пауза Галис добави:
— Без теб. Засега няма да те броя, става ли?
Както искаш… Дали ще ме броиш или не, аз съм си чужд тук.
Вратите на хангара се разтвориха пред нас. Галис се спря за миг:
— Ти не си свикнал с мисловното управление?
— Не.
— Добре. Кодът на входа е „тревога“.
— Ще го запомня — отговорих аз, вглеждайки се с любопитство в осветената вътрешност на хангара. Помещението не беше голямо, а и стоящите вътре самолети не се отличаваха с големи размери. Малко по-дребни от земните изтребители. Очевидно ги наричаха делти заради триъгълната им форма. Открояваха се малките дебели крила, кабината беше скрита от огледален капак. „Делтите“ стояха направо върху плоските си кореми, не забелязах никакви колела или подпори.
— Както разбирам, самолетът ти е непознат — отрони Галис.
— Напълно.
— Този ще бъде твоят. — Капитанът отиде при най-близкия апарат, потупа го по гладката обшивка. — Всички машини тук са нови. Кабината ще се отваря на думата… на думата „гост“.
Преглътнах подигравката.
Галис чакаше и аз казах тихо:
— Гост…
Огледалният похлупак се стопи, превърна се в блещукаща еластична лента. Лентата се плъзна надолу като език на метален звяр.
— Влизай — предложи ми иронично Галис.
Стъпих неуверено на гладката повърхност и се приготвих да се изкатеря нагоре. Не се наложи — лентата потрепна под краката ми и буквално ме набута в кабината. Загубих равновесие и рухнах в широкото кресло. То моментално се раздвижи под мен, заемайки формата на тялото ми. „Стълбичката“ вече се трансформираше обратно в похлупак. Отвътре той беше идеално прозрачен.
— Е, как е? — попита отдолу Галис.
— Много любопитно — измърморих аз. Интересно дали ме чуваше.
Кабината беше много малка, в сравнение с нея в разузнавателния кораб на геометрите беше направо просторно. Имаше пулт… а на него — две фунии с живачносребриста течност!
— Ще се оправиш ли с управлението? — поинтересува се Галис. — Или отново непозната система?
Може би той все пак ме подозираше? С рязко движение мушнах дланите си в терминала. Пробождаща болка. Кратко виене на свят. Буквално почувствах как делтата се слива със съзнанието ми.