Пилот?
Да.
Каква ли беше степента му на разумност? Какво беше това — кастриран компютър на геометрите, пълноценна личност, примитивна управляваща система?
Ние сме единни.
Единни сме — съгласих се аз.
Последва нещо като пропадане — лавина от звуци, образи, усещания. Не, делтата не беше разумна. Само придатък към тялото… но какъв придатък!
Виждах през стените на хангара. Усещах движенията на колите по улиците на града. Чувах дишането на Галис и шумоленето на клоните по дърветата. Светът стана огромен, достъпен, подвластен на мен. Дори в кораба на геометрите нямах такова усещане за сила… И в същото време нещо оставаше отсечено от мен, недостъпно. Например звездите. Сякаш „делтата“ живееше с половината си сила.
— Не мога да контролирам напълно машината — казах аз. Не с устни, а през металното тяло на самолета. Думите ми се разнесоха из хангара като възмутен рев. Галис се намръщи.
— Мери си силата, Пьотър. Да, част от функциите са блокирани. Не съм съвсем сигурен в теб. Но имаш достатъчно възможности за бойно патрулиране.
Не обръщах внимание на думите му. Искаше ми се да пробвам поне силите, които бяха на мое разположение. Да се задвижа… да излетя… да пронижа небето с тежък удар, мачкащ скалите, изпаряващ водата…
— Достатъчно. Като начало е достатъчно. Излизай.
Искаше ми се да възразя. Не с думи, а с действия. Да полетя през крехкия таван, да се насладя на подвластната ми стихия…
Опомних се в последната секунда. Галис, изглежда, очакваше точно такава постъпка. Със съжаление, почти с физическа болка се изтръгнах от прекалено могъщата за мен делта. Светът с беззвучен вопъл се сви в малка точка от кабината. Треперех; креслото, което ме беше обвило с пашкула си, бавно се отпускаше.
— Излизай! — повтори Галис.
Кабината неохотно се отвори. Надигнах се, с удоволствие срещайки погледа на Галис, излъган в своите надежди. Плъзнах се надолу по еластичния език на трапа.
— Хубав самолет, капитане. Благодаря.
Галис мълчеше.
— Нещо не е наред ли?
— Сигурен бях, че няма да го удържиш — каза капитанът много спокойно.
— Защо?
— Той много се застоя. Половин година в хангара, без полети, без пилот. Делтата е създадена за битки, тя оказва натиск на съзнанието.
— Защо? — попитах тихо аз.
— Ако беше излетял, аз… щях да го спра. — Галис ме гледаше в очите. — Не се нуждаем от пилоти, неспособни да контролират повереното им оръжие.
— Добър си, както изглежда.
Сам не забелязах кога бях започнал да говоря с капитана със същата интонация като Сняг.
— Все някой трябва да е добър — отговори ми Галис в същия тон. — Хубаво. Доволен съм, че се справи. Сега запомни. Това е твоят самолет. Ти си мой пилот. Аз съм твой цар и бог. При тревога заемаш мястото си в машината за две минути. Седиш в кабината и чакаш. Получиш ли задача — изпълняваш я. Не те съветвам да разширяваш рамките на заповедта, още по-малко — да не я изпълниш. Може да ти простя някое нарушение. Но може и да не ти простя. Никога няма да знаеш до какво ще доведе постъпката ти.
Той се извърна и излезе.
Прекрасен инструктаж.
Чудничък свят.
И най-страшното беше, че слушах тези думи едва ли не с радостен трепет!
Какво се казваше там за Сянката? Пълна свобода и щастие? Неограничени възможности за развитие и самоусъвършенстване?
Дядо, как ми липсваш…
И не такъв, какъвто си станал сега — ехиден циник, заточен в чуждо тяло. А предишния. Като в детството ми. Дори и да преследваш собствените си цели, но винаги готов да помилваш, да утешиш… и да дадеш отговор. На всеки въпрос.
Напразно кокетничеше, дядо. От теб би излязъл великолепен наставник. Може би затова толкова не обичам геометрите — защото във всеки от тях виждам теб. Нали има един такъв безпощаден наркотик — любовта. Особено любовта на истинския наставник. И може колкото щеш да говориш, че наркотиците са зло, но опиташ ли веднъж някой от тях, си обречен. Дори да се откажеш от сладкия опиум, дори да го проклинаш, ще си спомняш, ще се гърчиш от мъка в желанието си отново да опиташ — безгрижната еуфория на тревата, буйното всемогъщество на екстазито, душевната проникновеност на алкохола… топлата ласка на спомените…
Затруднявах се да разбера Сянката, защото дядо вече знаеше отговора. Не ми се искаше да поглеждам с незащитени очи онова, което на него предварително не му е харесало в Сянката.
А освен това ми се искаше — до треперене в коленете, до буца в гърлото — това, към което бях привикнал в детството си. Простота и яснота на света. Безгранична свобода — макар и в рамките на една отделно взета килия. Не можех да стана самостоятелен. Както казваше наставник Пер, единствената ми истинска жертва… „от теб ще излезе прекрасен наставник“. Да, навярно. Или вечен възпитаван, или вечен възпитател. Това е едно и също.