Да съм пилот на „делта“, бурмичка в една вечна война — това е същата работа. Строгият и добър капитан Галис, чието доверие вече ми се искаше да заслужа… Усещането за подвластната ми сила — макар и за момента орязана с негова заповед… Нима целият свят се състои от два типа хора — наставници и подчинени; едните, които мъдро наставляват, и другите, които радостно се подчиняват? И целият живот е само мятане между двете крайности, от роля в роля, от робство в робство? Дете — родител, началник — подчинен… ха, привет, Ерик Берн, ти в нещо си по-умен от Фройд… сексът бледнее пред сладката жажда за власт и радостната тръпка на подчинението… бледнее или става още едно полесражение на битката за единствените две възможни роли…
Чак тръснах глава, прогонвайки натрапчивите мисли. Погледнах делтата. Ако сега кажа „гост“, седна в кабината… усетя подарената ми сила…
По дяволите!
Ех, жалко, няма оператори, за да заснемат гневното ми излизане от хангара. Казва се „да избягаш от изкушението“. Така пушачът изхвърля пакета с цигари, спомняйки си до колко часа работи най-близката будка за цигари…
Постоях, примижал на слънчевата светлина, и се опитах да намеря сред редиците от сгради „своята“ казарма. И потрепнах, когато почувствах портала при оградата.
А всъщност защо не…
Този свят не може да ми помогне с нищо. Трябва да си отида оттук. Да търся центъра на Сянката.
След като порталът в джунглата не сработи, дали да не пробвам този?
Побягнах.
Не знаех дали специално са построили базата до портал, или порталът е бил поставен тук по-късно. Нали е невъзможно те да бъдат описани с думи. Освен да се сравнят с поглед, впит в гърба — нещо, което навярно всеки е изпитвал. Като невидимо петно, хвърлено със замах върху решетъчната ограда, върху бетонните плочи, върху ъгъла на сградата. Чужда, стаена, дремеща сила.
Е, отворѝ се пред мен. Нека Галис да връчи делтата на друг пилот, нека Сняг да прочете сам донесените книги и да яде ресторантски гозби, нека зеленокожата истеричка се превива насред „мъртвата“ стая…
Пристъпих към портала.
Като че ли крачките ми звучаха по друг начин, приглушено. Сякаш въздухът беше станал по-гъст. И това беше всичко.
Дотичах до оградата. Вкопчих се в решетката, която не си и помисли да се отвори пред мен. Сега стоях в самия център на портала — но нищо не се случваше.
— Не знам какво да те посъветвам…
Галис стоеше в самия край на портала. Той го чувстваше също толкова добре, колкото и аз. И явно избягваше да пристъпва вътре.
— Почини си. Поживей с нас. Навярно не съм прав… ти ще станеш прекрасен пилот…
Той уговаряше по-скоро себе си, отколкото мен. Отчаяният ми опит му беше направил силно впечатление.
— Искам да си отида! — извиках.
Галис поклати глава:
— Не. Не искаш. Ако го искаше… просто щеше да си отидеш.
Глава 4
Сняг надникна в стаята привечер. Аз лежах проснат на койката — ако за това разкошно легло беше подходяща суровата армейска дума — и гледах в тавана.
Вече от цял час под прозореца се чуваха разговори. Персоналът на базата се връщаше. Или по случай примирието всички бяха в отпуска, или службата тук си беше толкова разпусната. По някое време почукаха на вратата ми — вероятно информацията за новия пилот вече се беше разпространила. Не отговорих. Размишлявах, опитвайки се да разбера как да се измъкна от неочаквания капан.
Порталите се оказаха с характер. Порталите сами решаваха дали да пуснат човек от един свят в друг, или не. Може би просто не владеех притежаваните от всички навици за управление. А може би между преходите трябваше да мине някакво време — известно право на преместване е социално гарантирано, но все пак процесът не е безконтролен…
Слабак съм аз. Успях само да избягам от клетите геометри. А когато се наложи наистина да проуча нещо…
— Пьотър? Спиш ли?
Вече беше тъмно. Светлината в коридора беше слаба, силуетът на Сняг се открояваше като тъмно петно. По гласа му си личеше, че е леко пийнал.
— Не. Мисля.
— Полезно е! — съгласи се Сняг, влизайки. — Защо е тъмно? Не си се ориентирал в управлението?
Странна работа, но нощното небе тук не пламтеше с милиарди звезди. Май не беше по-богато от земното. Или Сянката заемаше не само ядрото — от тази мисъл се почувствах зле, — или нещо засланяше звездната светлина — прашната атмосфера или не по-малко прашният космос…