— Дадоха ли ти самолет? — попита Сняг.
— Да.
— Тогава да бягаме!
Думите на Галис за двете минути сами изплуваха в съзнанието ми. Скочих. Сняг ме хвана за ръката и ме повлече след себе си, безпогрешно ориентирайки се в тъмнината. Отвори вратата с ритник.
По коридора тичаха хора. Кой в униформа, кой в цивилни дрехи, а някои само по бельо. Предимно млади мъже, впрочем сред тях видях и една девойка. Тя спря за миг до мен, успокои дишането си… о, не само от бягането беше такава запъхтяна и зачервена!
— Новак? Честито сефте!
— После! — прекъсна я Сняг. И ние се вляхме в течащия по стълбището поток. Колко много хора се оказа, че са се върнали в казармата, докато аз се бях отдал на самоунищожение!
На няколко пъти ме изблъскаха. После и аз самият започнах да разбутвам хората с лакти. Слизането ми отне двайсет секунди, но ми се струваше, че закъснявам безнадеждно за самолета. Обхваналото хората напрежение, тежко и неприятно като миризма на пот, потискаше нервите.
— Давай по-бързо. — Сняг се хвърли към тъмнината — към своя хангар, очевидно. Аз се замотах, опитвайки се да се ориентирам. Нямаше никакви фенери, само светлината от прозорците. Базата, която изглеждаше толкова добре планирана, придоби нови измерения в здрача.
— Къде е делтата ти? — Девойката отпреди малко ме хвана за лакътя. Тя се усмихваше, пристъпвайки на място. — А, новобранец?
— В хангара с новите самолети…
— Нататък!
Аз побягнах. Оставаше ми да се надявам, че тя не е объркала нещо.
Хангарът се появи неочаквано. Сякаш изплува от мрака.
— Тревога! — извиках аз.
Вратите се отвориха.
Този беше!
Вътре поне имаше осветление. Редиците от неподвижни делти изглеждаха толкова разтревожени, колкото и хората. Може би вече се самонавивах, но ми се стори, че самолетът отвори кабината си, преди да извикам „гост“.
Тласък — прибиращият се трап ме стовари в креслото. И веднага светът се промени — слях се с делтата в едно цяло.
Пространството наоколо гореше. Делтите излитаха една след друга и се понасяха с котешка грациозност към отворените врати на хангарите. Над базата пламтеше платнище от светлина — защитата. Пред излитащите машини за миг се отваряха проходи. Изброих четирийсет и седем делти — по-точно не ги изброих, а просто узнах количеството моментално след като се запитах колко са.
— Пьотър?
— Сняг?
— Между нас има пряк канал. Следвай ме.
Една от делтите се поклащаше във въздуха, изчакваше. Окраската й беше неуловимо различна — рецепторите на моя самолет подсказваха къде се намира Сняг.
— Пьотър, ти се включи в срока.
Галис!
— Очаквам задача.
Пауза.
— Следвай Сняг. А теб… не исках да те пускам… патрулирай в зоната си. Не пресичай границата!
— Слушам! — изстреля Сняг. И веднага продължи, без преход: — Пьотър, върви ти. Щом капитанът ни пуска в полет, значи работата е сериозна. Давай след мен…
Неговата делта се стрелна към небето. Аз се понесох подире му и почувствах как светът гори, земята пропада надолу, мяркат се стените на хангарите. Самолетите преминаха през отвора плътно един до друг, сякаш фукайки се пред останалите делти. А може би точно така си беше.
Небе. Безкрайно небе.
Изведнъж разбрах колко ми беше домъчняло за него.
Краткото кацане на совалката никога не може да даде усещането за полет. Следване на курса и нищо повече. Полетът като пътник пък изобщо не е сравним като усещане.
Как ми се искаше да летя наистина! Да усещам щурвала… е, добре, нека да няма никакъв щурвал, да чувствам самата машина, силата на двигателите, рева на разкъсвания въздух, свободата на маневрите. Това съвсем не приличаше на сливането, което бях изпитал с кораба на геометрите. Там играех ролята на зрител, може би — на командир. Тук усещането беше по-скоро за ездач, яхнал дълго бездействал боен кон. Сякаш и конят е обучен, и желанията ни са едни и същи — да се носим напред, към безумието на сражението. И сякаш всяко движение се удаваше чрез преодоляване на чуждата воля, послушна, но своенравна…
— Не изоставай, Пьотър.
Преминахме над града, който утихваше пред очите ми. Светлинките угасваха. Хората от улиците изчезваха. С леко усилие успявах да видя всяка сцена отблизо, ясно и отчетливо. Стадион с тълпа хора, влизащи в някакви подземни бункери… Отборите се разбягваха по своите дупки… виж ти, това беше същото нелепо състезание по правене на фигури, което бях гледал сутринта по телевизора! Над сградите разцъфваха енергийни чадъри — градът или се готвеше за бомбардировка, или просто се маскираше. На улиците — бягащи фигури, преобърнати масички на открито ресторантче, възрастна жена хваща някакви бягащи деца и ги издърпва в своята врата, под грейващата защита…