— Фронтът е наблизо — каза сухо Сняг. — Изхвърленият мутаген покрива града за максимум петнайсет-двайсет минути. Ако не успееш да се скриеш — самият ти ставаш зелен… а колите на гражданската отбрана ще пристигнат едва след половин час. Те са разположени в планините, там е по-безопасно.
Градът започна да чезне, завихме към калното море. Съпроводих го с поглед. И казах:
— Жалко…
— Не разбрах, Пьотър.
— Жалко, че не отидох дотам.
— Ей! С такова настроение…
— Извинявай.
Замълчах. Приближавахме се към границата.
Нямаше никакви карти в обичайния смисъл. А и защо ми трябваше сега да гледам в карти — с помощта на делтата виждах всичко наоколо на разстояние стотици километри. Самолетът сам отделяше необходимите обекти. Ето че се показа и фронтовата линия — пламтяща синя черта, точеща се през тинята на блатото.
— Нашата зона.
Делтата на Сняг се люшна и увисна неподвижно. Принудих се да повторя маневрата, като потиснах жаждата за движение и в себе си, и в самолета.
— Задачата ни е да не пропуснем пробив на врага през разделителната линия — натърти Сняг. — Пресекат ли чертата — бий с всички сили.
— Ясно. А ако не я пресекат?
— Тогава стискай зъби — изрече той след кратка пауза.
Реехме се самотно, на около два километра височина. Останалите самолети бяха някъде далеч, прикриваха своите участъци от границата.
— Как ми е омръзнало… — прошепна Сняг. — Нямам сили и да си отида — ще е като предателство. И търпя…
Предпазливо поведох делтата надолу. Увиснах над блатото, вглеждайки се в червеникавокафявата гъста маса. Сняг наблюдаваше безмълвно маневрите ми.
Тинята гъмжеше от живот. Той не само покриваше повърхността, но и се спускаше на десетки, стотици метри надолу, вкопчвайки се за дъното. В преплетените нишки и снопове пълзяха някакви сенки. Дребни оранжеви рачета, уплашени от надвисналия самолет, суетливо бягаха от повърхността, потапяха се в утайката. Пъплеха буци безцветни, сякаш изпълзели от пещери червеи. По калта пълзяха прозрачни желеподобни твари, плоски и еластични.
— Красиво ли е? — попита иронично Сняг.
— Да — признах си аз. В суетенето на чуждия живот си имаше своя красота. Неприятна, но завладяваща, от същия род като хелицерите и педипалпите на паяците, щипалките на медузите и фасетните очи на насекомите.
— Зелените го ядат това — каза Сняг. — Онази жаба с удоволствие би излапала шепа червеи. Можеш да загребеш и да й отнесеш в хотела.
Той се закикоти. Започнах да вдигам делтата.
— Не си мисли, че съм такъв циник — продължи Сняг. — Само че всичко това… мястото му е в резерват. Това не е за пред хора. Щом зелените не искат да са хора — тяхна си работа, но поне да не пречат на другите… Кажи — не съм ли прав?
Спомних си желеподобните буци плът. Шаването на червеите.
Сигурно ще е прекрасно да се плува тук с яхта. Да ловиш риба, да се къпеш в прозрачната вода, да гледаш тена на приятелката си…
— Прав си.
— Ти веднага ми хареса — каза Сняг с неочаквана топлота. — Наистина. Извинявай, че те заподозрях тогава…
— Остави.
— Е, все пак… Идват, Пьотър!
Отвращението в гласа му беше такова, сякаш самият Сняг току-що бе изял шепа червеи.
Покрай синята ивица — от своята страна на границата — летяха четири апарата. Два пъти по-големи от нашите самолети, но по-тромави.
Вече ги бях видял на екрана — или в документалните кадри, или в реконструкциите, които според мен с нищо не се различаваха от реалността. Но сега не гледах с човешки очи.
Те се състояха повече от живи организми, отколкото от машини. Меки, треперещи в движението си спираловидни корпуси. Раздуваха се както търбусите на пияници-бираджии. Отдалечени от корпуса двигатели върху гъвкави пилони. Безформени израстъци — кабините. И точещ се подир всеки апарат шлейф от изсипващи се дребни зрънца.
— Сеят — каза кратко Сняг.
Виждаше се как корпусите вибрират, докато изхвърлят частиците навън. Вятърът духаше към града и зрънцата, леко подхванати от него, се носеха през синята линия.
— Сняг…
— Всичко е наред. Пфу, естествено че не е наред… Но метеорологичните условия не влияят на статуса на границата. Такива са условията на съглашението.
Той отчаяно се стремеше да бъде сдържан. Как иначе — опитен, преживял какво ли не летец, демонстриращ на новака бойните делници.
— Два дни ще ги изгаряме — каза Сняг.
Зрънцата се сипеха и се сипеха… Апаратите на зелените дори се вдигнаха по-нагоре и аз разбрах, че преднамерено ще прелетят покрай нас.