— Да! Оправихме ги, Пьотър… Единият е твое дело… Как си?
— Държа се.
Трудно ми беше да се държа. Делтата беше като тежко ранено животно. Чувствах болката й, усилието, с което се задържаше във въздуха.
— Сняг, Пьотър. Приключихте ли? — Гласът на Галис беше леден.
— Всичко е наред, капитане — каза бързо Сняг. — Апаратите на зелените пресякоха границата. Нарушителите са унищожени.
— Аз получих през спътника малко по-различна картина.
— Отдавна трябваше да видите някоя битка от борда на делта, капитане — отговори дръзко Сняг.
Пауза.
— Умник. А виждаш ли от твоята делта какво има под вас?
Аз също погледнах надолу. Оказа се, че не е толкова лесно да видя нещо — полезрението се стесняваше и намаляваше.
Погледът ми се изпълни с чужди апарати. Те какво, изпод водата ли бяха изскочили? Двайсетина понесли се нагоре стрели, необременени с товари, стремителни и маневрени.
— Чакали са ни — въздъхна Сняг.
— Разбира се — потвърди Галис. — Прекалено чести станаха навигационните сривове у някои пилоти. Махайте се оттам, живо!
— Капитане, нуждаем се от помощ.
— Никаква помощ! Вие сте навлезли на сто километра във вражеската територия! Връщайте се. Ще започна да ви прикривам чак при града.
— Галис. — Сняг беше неочаквано сдържан. Не настояваше, а молеше. — Пьотър няма да успее. Самолетът му е разбит, не разбирам как все още успява да лети.
— Това е война. Вие нарушавате наложилите се правила…
— Във войната няма правила — намесих се аз.
— Искаш ли нашите деца да изгорят живи? — попита Галис. — Махайте се оттам. Обръщайте и си тръгвайте.
— Капитане…
— Не. Никакво тежко въоръжение.
С всички сили се опитвах да вдигна делтата по-нависоко. Или поне да я ускоря. Но самолетът също вече нямаше сили. А отдолу в гъста мрежа се издигаха враговете.
— Сняг, тръгвай — помолих го аз. — Сам виждаш… аз ще те прикривам.
Колко глупаво! Колко безумно глупаво! Да отидеш за помощ при могъща свръхцивилизация, която сама е способна да спре друга свръхцивилизация. Да се забъркаш в дребен местен конфликт. И да загинеш при първия полет, защитавайки едни безумци от други.
— Сняг, тръгвай…
— Колко ми е омръзнало всичко… — въздъхна той. Тихо, даже отегчено. — Галис, целуни ме по задника! Отдавна исках да ти кажа това! Яжте се едни-други колкото си искате! С нищо не сте по-добри от тези нещастници!
— Приключи ли?
— Сега ще приключа — отговори Сняг с безгрижно веселие. — Ей, Пьотър, сбогом! Ти си добро момче… Ще се видим в някой друг свят…
— Забранявам! — извика Галис. — Сняг, знаеш правилата…
— Я върви на…
Пожеланието беше кратко, но много съдържателно. След миг делтата на Сняг се гмурна под моя осакатен самолет, разлюля криле, застина…
Светът потрепери.
Тихият ангел се снижи…
Звуците застинаха. Цветовете помръкнаха.
От делтата на Сняг надолу струеше призрачно сияние, което покриваше зловонното блато и издигащите се зелени. Хищните силуети на чуждите машини помътняваха, смачкваха се, превръщаха се в неясни сенки.
— Как ви се струва плоскотата? — попита Сняг много отчетливо.
Не знам какво беше това. Нито в един от учебните филми за Конклава не ни бяха демонстрирали нищо, което поне малко да напомня за подобно оръжие.
Във въздуха летяха и се стопяваха плоски двуметрови силуети. Блатото пред очите ми посивяваше. На мястото където току-що шаваха червеи и се ширеше тиня, бълбукаше чиста вода. Под нас се разтваряше огромен кръг от чиста вода, който стигна чак до хоризонта.
Какво беше направил Сняг, беше изтръгнал от околния свят едно измерение?
— Предупредих те — каза Галис.
Делтата на Сняг потрепери тежко — и се разпадна на огнено кълбо.
— Капитане! Капитан Галис! — закрещях аз. — Самолетът на Сняг… Капитане…
— Самолетът е унищожен от мен, Пьотър. Незабавно се връщай в базата. В случай, че откажеш, ще бъда принуден да унищожа и теб.
Задъхах се. Умореното стоманено тяло ме болеше.
— Я върви на… — И запознах Галис с руския вариант на вече посочения адрес. После хвърлих делтата надолу през премятащите се отломки.
Не. Нищо.
Този път Сняг от планетата Дъгоцветните мостове нямаше да успее да се добере до брега.
Галис замълча. Разбирах, че всеки момент можех да последвам Сняг — и все пак се снижих над самата вода. Чистата, прозрачна вода, в която се въртяха, падайки към дъното, двуизмерни сенки.
Рязко спиране — и делтата ме пусна. Кабината се отвори, аз се измъкнах от креслото и застинах, поглъщайки студения морски въздух. Обвивката на самолета отвън беше гореща и грапава, сякаш изстъргана с шмиргел. Миришеше на сол. Миришеше на чист, стерилен, уютен свят.