— Боклуци! — закрещях аз. — Галис, ти си боклук! Планетата ти е кенеф! Дано ви удавят в лайната!
В тъмнината се носеха и падаха долу пламтящи отломки от делтата. От зелените не беше останала и следа.
— Само той беше нормален — понеже не е от скапания ви свят!
Нямаше кой да чуе ругатните ми. И нямаше кой да види сълзите ми. Делтата висеше над самата вода и безсилно потрепваше.
— Гадове — прошепнах аз.
Защо, защо нямах възможността да направя същото като Сняг? Да изпепеля, да превърна в плоскота, да унищожа целия този свят!
И защо нямах къде да се върна, освен в базата?
Глава 5
Делтата се държа до края. Чувствах се така, сякаш карам умиращ да бяга, сякаш удрям с камшика изтощен кон.
Единствената ми утеха беше, че и аз усещах този камшик.
При самия бряг, където ударът на Сняг не беше достигнал, чистата вода отново се смени с кал. Делтата, подчинявайки се на моето желание, отново се снижи, по блатото изплющяха огнени бичове. Обитателите на чуждата биосфера пламнаха. Изсъхналите за миг водорасли започнаха да димят, водата закипя, оранжевите рачета започнаха да се пекат в черупките си. Разбирах, че това е глупаво, но не можех да направя нищо. Делтата изостави изпепелената ивица и се плъзна към базата.
Това не е моята война.
Не е моята планета.
Вървете всички по дяволите!
Над базата продължаваше да пламти защитното поле. Пилотирах самолета и изчаквах. Не ми бяха обяснили как да изключа полето, а може би то се управляваше само отвътре.
Ако трябва да изгоря — да изгарям.
Полето се отвори. Делтата се гмурна в отвора, увисна и кацна тежко на земята. Кабината се отвори сама, без да дочака заповед.
Самолетът умираше.
Разбрах това веднага щом изскочих навън.
Обшивката се беше накъсала на парчета, като кожата на болен от екзема. Откъм делтата се чуваше равномерно тежко бучене. Трапът се прибираше на тласъци, опитвайки се да обгърне кабината, после изостави безнадеждните опити и увисна безсилно.
— Сбогом — казах на самолета си. — И все пак… все пак победихме, нали?
Нямаше какво да правя повече тук. И нямаше защо да се връщам в казармата. Постоях на пистата, гледайки как машината умира. Може би очаквах още нещо… военен патрул, Галис с бластер в ръцете, появата на зелени десантчици, крайно възмутени от случилото се. Но никой не се появи.
Може би беше за добро.
И все пак имах още едно нещо за вършене тук. Разбрах това, когато видях встрани, при къщичката със затвора, една летяща лодка.
Всички те са говеда. Но като цяло. А в частност ние имаме различни критерии.
Тръгнах към затвора. Ритнах лодката — тя се разклати. Навярно зеленокожата пилотка умееше да я управлява…
Оставаше само да отворя вратата.
— Тревога — казах аз.
Май не беше така.
— Отвори се. Вход. Разблокирай. Пусни ме.
Казвах всичко, което ми хрумна, но вратата не си и помисляше да се отвори.
— Напразно се опитваш. Управлението е само мислено.
Колко беззвучно умее да ходи Галис…
Обърнах се. Капитанът нямаше никакво оръжие. Той стоеше до лодката и ме разглеждаше с откровено любопитство.
— А бариерата долу мога да я свалям само аз — добави Галис. — Така че… напразни опити. Какво искаше да направиш? Да я убиеш?
— Да я пусна.
— Нима? — вдигна вежди той.
— Да. Няма за какво… няма смисъл от лични мъчения…
Изговарях думите с усилие.
— А Сняг?
— Не те го убиха.
— Мислиш ли? Аз бях принуден, Пьотър. Не ми оставаше друг изход.
— Вече ти казах къде може да отидеш… със своята демагогия…
Галис сви рамене:
— Честно казано, това изобщо не го разбрах. Аз не съм привърженик на еднополовата любов, така че това твое пожелание… е много странно.
Неволно се засмях:
— Жалко, че не знам как мога да те обидя.
— А, това обида ли беше? — оживи се Галис. — Е, смятай, че съм се обидил, ако от това ще ти олекне. Сега се връщай в казармата. Тревогата е отменена. Така че ти провървя, Пьотър.
Колко просто е всичко. Военното положение е отменено — и може да нагрубяваш командира, да не се подчиняваш на заповеди…
Не се помръднах.
— Ти какво, сериозно ли искаш да пуснеш жената? — учуди се Галис. — Аз самият ще я пусна ей сега. Затова и лодката стои тук. Ще я изнеса от камерата, ще я натоваря, ще дам челен курс към зелените. Тя е мъртва, Пьотър. Зелените умират по друг начин, не като нас. Изразходват всичките си сили — и се изключват.
Всичко, което исках да кажа, заседна в гърлото ми. Ама са безчувствени! Те са от същото тесто като геометрите. Уверени в себе си — на сто процента.