Извърнах се и тръгнах към оградата. Ще я прескоча. Просто ще я прескоча и ще отида в града. Ще намеря онези звездни търговци…
— Не може да си отидеш от нас така, Пьотър…
В думите на Галис имаше заплаха. Аз се обърнах рязко и куалкуа от дъното на съзнанието ми изпищя:
Опасност! Бойна трансформация?
Галис вървеше към мен с уверени крачки.
— Ти влезе в дълг, Пьотър. Заради теб, да, именно заради теб, загина добър пилот. Ще прикриваш неговия сектор. Ще си тръгнеш, когато аз разреша. Или с краката напред…
— Не се опитвай да ме спреш — прошепнах аз. — Моля те, Галис, не се опитвай…
— Пале. — Галис дори не изглеждаше разсърден. — Командвам тази база от триста години…
Какво???
— И досега нито един сополанко…
Прекалено се обърках от думите му. Той се приближи и леко, без замах, ме зашлеви през лицето.
— В казармата! Ти си под арест, пилот!
Бузата ми гореше. Погледнах Галис в очите:
— Напразно, капитане…
Ноктите разкъсаха кожата ми, когато вдигнах ръка. Да преценяваш какъв ще е ответния удар според степента на оскърблението е развлечение за ситите и щастливите.
— И не ставай — добавих.
Капитанът лежеше на земята, притиснал длан към окървавеното си лице. Гледаше ме със смайване.
— Значи ти си метаморф, момче…
Той се засмя:
— Тези игри по-добре да се играят от двама…
Опасност! — изпищя куалкуа.
Тялото на Галис се изливаше, разтапяше се като восък. Кожата му се покриваше с рогова обвивка. Очите му се превърнаха в тесни процепи, шията му се скъси, косите му се свлякоха, откривайки костните шипове върху блестящия череп. Ръцете се издължиха, мускулите по тях се издуха, краката се скъсиха. Пред мен стоеше чудовищно същество — орангутан, свърнал по време на еволюцията си някъде в посока на крокодилите…
— Е? — изсъска Галис. — Ти си прекалено смел, пилот. Нямаме нужда от такива. Но ще ти дам още един шанс…
Изглежда, това беше постъпка на куалкуа. Симбионтът се паникьоса — по най-естествен начин. От пръстите ми се изстреляха протоплазмени нишки.
Галис помете пипалцата на куалкуа с едно движение на дългата си ръка. И без да губи повече време в разговори, се хвърли към мен.
Беше бърз. Чудовищно бърз, и тялото под роговата броня не беше изгубило гъвкавостта си. Паднах и ръцете му се сключиха върху гърлото ми.
— Мястото ти не е тук… — каза Галис с приглушен, нечовешки глас.
Не беше толкова лесно да бъда удушен. Куалкуа се бореше колкото може… по-точно — колкото позволяваше тялото ми. Шията ми се превърна в дървен пън, и все пак пръстите на Галис я мачкаха.
— Умри… — изрече кротко и беззлобно той.
Какво можеше да се противопостави на същество, притежаващо абсолютно аналогични възможности? И използващо ги значително по-умело?
Сила… ловкост… точност…
С ръцете си, които бяха останали свободни, нанесох удар по черепа на Галис. Стоманата би се смачкала. Костта устоя. Поредица от удари — на места, където при хората има уязвими точки…
Не се получаваше.
Вече се задъхвах. Куалкуа престана да прикрива дихателните пътища, опитвайки се да защити поне гръбначния ми стълб.
Изкривеното лице на Галис надвисна над мен. От отворената уста капеше слюнка. Сега той наподобяваше някакво чудовище… същия онзи станал нарицателен Пришълец от стария забранен филм… Силна беше гадината…
Опитай! — помолих се аз. — Куалкуа, опитай!
Това беше непоносимо болезнено. Отначало симбионтът все пак измени устната ми плоскост. И все пак болката прояде тялото ми. Уста, пълна с вряща течност — не е ли слабо? А уста, пълна с киселина?
Изплюх се — изплюх в лицето на Галис чудовищен коктейл от собствените си разлагащи се тъкани и царска вода.
Галис изрева, скачайки на крака. Муцуната му се превърна в огромна рана. Прогорените люспи димяха, изпод тях бликаше кръв. Обикновена, човешка.
Навярно в природата няма твари, плюещи киселина. Човешката фантазия се беше оказала по-богата от реалността — Галис не очакваше нищо подобно.
Искаше ми се да крещя, искаше ми се да извикам „умри, нищожество“, но устата ми вече не беше приспособена за реч. Повалих Галис, отметнах назад главата му и отново изплюх киселина в отворената му за вик уста.
Сега и той не можеше да вика. Борехме се мълчаливо, и двамата изгаряни от отровата.
Не мога… повече. Тялото ти… няма да издържи…
Удрях главата на Галис в бетона. Монотонно и непрестанно, докато куалкуа отчаяно закърпваше раните ми. Но и Галис, изглежда, беше издържал, беше се справил с погълнатата порция киселина…