Какво не може да понесе живата плът?
Радиация… ток… микровълново излъчване…
Нищо не вършеше работа — щях да убия и себе си.
Обля ни светлина. Над базата се снижаваше завърнала се делта.
Да го лиша от кислород… да го уморя от глад… да го гъделичкам до смърт… какво друго може да се направи с един жив организъм?
Да го изсуша. Да го одера жив. Аха… да затрудня храносмилането му. Както бях обяснил на едно малко момче — извънземната органика е отровна…
Галис вече беше започнал да се надига — не можех да се противопоставя на натиска. Лицето му отново се променяше, устата се разширяваше, от нея стърчаха криви остри зъби, очите му се покриха с твърда прозрачна кора…
Към нас тичаха. От кацналата делта изскачаха пилоти. Те, изглежда, нямаха никакво лично оръжие, но щяха да ме разкъсат на парчета — просто заради броя си…
Галис отново се оказа отгоре, притисна ме, а чудовищната му паст — Боже, сякаш той също беше гледал филма за Пришълеца — се придвижваше напред. Оживял кошмар, въплъщение на смъртта…
Ако искаш да убиеш огън — стани огън. Ако искаш да убиеш смъртта — стани смърт.
Майсторите на бойните изкуства са имали предвид друго. И все пак това беше шанс.
Не си направих труда да повтарям трансформацията на Галис.
Ще опитам… — въздъхна уморено симбионтът.
Пастта на Галис изщрака, изтръгвайки парче от лицето ми. Нямаше болка. Благодаря, куалкуа…
Навярно на двамата с Галис ни беше хрумнало едно и също нещо — той погълна отхапаната част от моето тяло. Ако противникът умее да видоизменя тялото — логично е да намалиш масата му и да увеличиш своята…
С отчаяно усилие откъснах Галис от себе си, отхвърлих го. От разкъсаната ми буза бликаше кръв — куалкуа не успяваше да затвори всички съдове.
И все пак аз се усмихвах. Като се има предвид разкъсаното ми лице, това беше дяволска усмивка.
Галис застина.
— О… — Думите ми бълбукаха, затихвайки в устата, но аз все пак се опитвах да говоря. — О… о… отрова… Глупак си ти… капитане…
Той закрещя, преви се, опитвайки се да повърне погълнатото.
А аз просто стоях и гледах как умира.
С какво куалкуа беше пропил плътта ми, любезно предоставена на Галис?
Цианиди. Най-простото решение.
Кожата на лицето ми се дърпаше, зараствайки. Кръвта ми вече не течеше. Обърнах се към притичалите пилоти, озъбих се — и те застинаха.
Изглежда, само капитан Галис беше метаморф тук…
Не се движи. Трябва да неутрализирам отровата. Много капиляри.
Странно усещане… всичко плува и въздухът не стига. Защо се задъхвам? Нали дишам с пълни гърди…
Тръгнах към оградата с вдървени крака. Зад гърба ми пилотите се хвърлиха към застиналия Галис.
Все пак отмъстих за теб, Сняг… мой несбъднал се приятелю…
Вие си имате ваши закони — аз си имам свои.
Не успявам — закрещя куалкуа. — Пьотър, не успявам да неутрализирам отровата!
Какво мога да направя… Разплата. Когато отнемаш чужд живот, бъди готова да дадеш своя.
Все още крачех — макар погледът ми да помръкваше и съзнанието ми да се замъгляваше. Сега с мен би могло да се справи и дете — нямаше да успея да стана дори след леко побутване.
Прости ми…
Виж ти. Какви човешки думи.
Светът се изпълваше с бяло сияние. В ушите ми кънтеше. Не, няма да стигна до оградата, ще падна тук, в центъра на портала…
Пьотър!
Загубих съзнание…
Пьотър!
Пьотър!
Пьотър!
Защо той мърмори името ми?
Нима куалкуа не разбира, че трябва да се умира в тишина? Още повече сега, когато вече няма нито задух, нито скованост — сякаш плуваш в топли води и ти се струва, че всичко е прекрасно…
Само главата боли. Тъпа болка в слепоочията.
Вече ми е позната тази болка.
Пьотър, съвземи се! Чуваш ли ме? Отговори! Жив ли си? Отговори!
Жив? Сигурно. Ако отвъд наистина има нещо, това едва ли ще е упоритият куалкуа. Малкото, страхливо, равнодушно идолче. Колко дълго се криеше той в своето равнодушие… но на всяко равнодушие му идва краят. И сега аз съм му нужен — на ходещото вместилище на разум, което не обича да излиза в жестокия и огромен свят. За да го спася…
Пьотър! Отвори очи. Стани.
Подчиних се, че куалкуа можеше да реши и да ми помогне в управляването на собственото ми тяло. Не си струваше да създавам прецедент.
Залез.
Какъв красив залез.
Лежах върху трева — суха, бодлива есенна трева, покриваща полегатия склон на някакъв хълм. В далечината се точеше гора, обагрена в пурпурно и златисто.