Есен?
— Къде е базата, куалкуа?
Приседнах и прекарах ръка през лицето си. Само преди миг на него зееше рана.
Сега там имаше само спечена кръв, а под нея — груб белег.
— А не можеше ли раната да зарасне без следа? — попитах.
Пълно опустошение. Целият бях изцеден, в мен не бяха останали нито чувства, нито емоции. Зелените еколози, необичащият името си Сняг, осакатената делта, опитващият се да ме изяде капитан Галис — всичко това беше много, много далече. Имаше само един есенен свят; есента беше почти руска, с прохладен свеж въздух.
Не съм аз този, който е затворил раната ти.
— А кой? — попитах глупаво аз.
Порталът сработи. Ти се премести в друг свят.
Кимнах, съгласявайки се с думите му. Това наистина не можеше да е същата планета. Не защото вместо джунгла виждах обикновена гора, и не защото беше много тихо. Просто всеки свят си има свой мирис. И в пряк, и в преносен смисъл. А тук не миришеше на война.
— И кой ме спаси?
Порталът. Организмът ти беше прочистен от отровата. Уврежданията бяха отстранени. Всички направени от мен модификации — също.
— Отново ли ни проумяха, куалкуа?
Да.
— Колко време мина, куалкуа?
Колко тежи залезът? Каква е миризмата на звука от флейта? Как звучи докосването на майчината длан?
— Ти си бил поет…
Аз те проумях, Пьотър. Сега мога да общувам с теб чрез отвлечени образи.
Станах и се огледах.
Колко тихо.
Колко хубаво.
— Може би тук няма съвсем никой? — попитах аз с плаха надежда. Куалкуа не отговори. Нека.
Гора, поля, а в далечината — виеща се като змия река. Небето тъмнее, слънцето се спуска зад хоризонта — по-бързо, отколкото на Земята. И започват да се появяват звездите — върху все още светлото небе. Продължавам да съм в ядрото.
И все пак тук ми харесва.
Заспусках се по хълма. Огледах се за миг и почувствах портала. Защо толкова дълго не се беше задействал? И защо все пак ме беше спасил?
Някой ме следеше, някой беше заинтересован от мен. Може би аз бях само играчка. Но засега не се бяха наиграли с мен и дори бяха готови да ме ремонтират.
— Куалкуа, махни белега — помолих аз.
Не искам.
— Какво?
Ти беше възстановен точно до това състояние. Не бива да се намесвам без особена необходимост.
— Страх те е, приятелче — прошепнах аз.
Расите, които не познават страха, загиват.
Тръгнах към реката. Машинално, подчинявайки се на знанията от прочетени някога книги. Река — море — живот. Водата привлича всичко живо. А аз бях длъжен да се измъкна. Та нали засега не знаех дори какво е това Сянка. Трябваше да намеря дядо, Данилов, Маша. Трябваше да се върна на Земята и да намеря защита за нея.
Добър набор от занимания за човек, който едва не е умрял от самоотравяне.
— Как мислиш, дали същото се случва и с останалите? — попитах аз. — Или те не са преминали през портала. А, куалкуа?
Симбионтът не отговаряше. Но аз не се нуждаех от отговора му.
— Едно не мога да разбера — защо им е да ме изпращат по разни планети. Ако чуждият разум е способен да ме проумее за миг, все едно аз да взема да се развличам с детски конструктор. Да го редя по всякакъв начин, да сглобявам фигурки, сякаш и така не е ясно какво може да се сглоби и какво — не… Не разбирам смисъла на действията им. Защо?
А може би нямаше смисъл? Не знаех. Куалкуа също не знаеше и мълчеше.
— Геометрите… също не ги разбирам. Е, натъкнали са се на свръхцивилизация. Метаморфи… Портали… Делти… разбирам, че са по-мощни от техните кораби… Нека Сянката да има триста, петстотин планети… Въпреки това не би трябвало да бягат! Та нали за тях трудностите са повод за ентусиазъм. А при това Сянката не е особено защитена! Стига да не ползват порталите, биха могли да си работят без никакъв проблем. Да се внедряват, да осъществяват регресорството си… От какво може да са се уплашили? Дори аз не съм уплашен…
Куалкуа не отговаряше.
Въздъхнах. Въпросите бяха много, отговорите не бяха ясни. Оставаше ми само да вървя.
— Най-важното е да разбера. Знаеш ли, куалкуа, хората винаги са страдали заради това. За нас главното е да разберем — смятаме, че тогава ще се справим с всичко. А когато не ни се удава — веднага започват неприятностите. Като джампа например — изобретихме го, започнахме да го използваме — а не разбирахме. И ето че закъсахме — станахме превозвачи. Добре поне, че извънземните не понасят джампа.
Грешиш.
Спрях на място.
— Какво?
Поне две раси могат да понасят джампа. Изчислителите и ние.