— А… по дяволите.
Точно така. Когато ме парализираха и направихме джамп към Земята, куалкуа беше в мен!
Прекалено бях свикнал с присъствието му в тялото ми. Дори нямаше сянка на учудване, че извънземният беше останал при мен, жив и разумен!
— Ти си понесъл джампа, защото беше част от мен?
Не. Спомни си устройството на моя разум. Преди джампа махнах съзнанието си от тази част, която беше в тялото ти. После се върнах обратно. Изчаках скока.
— А можеш ли да го издържиш?
Не знам. И не искам да проверявам. За мен отрицателният резултат ще означава не гибел на отделна личност, а смърт за цялата ми раса.
— Сериозна работа… — Леко се поуспокоих. — Но вие и изчислителите сте изключения от правилото. Вас, предполагам, така или иначе не могат да ви накарат да се носите с кораби из Вселената. На изчислителите чуждата функция също не им трябва.
Работата не е само в това. Пьотър, нима мислиш, че не е възможно да се създаде механично устройство, понасящо джампа? Чисто механично устройство за зареждане на информацията в компютрите? Неразумни биологични структури, способни да се ориентират по звездите и да подават енергия към джампъра?
— Не бива да съобщаваш това на силните раси — изстрелях аз.
Куалкуа се засмя.
Успокой се. Нима смяташ, че силните раси са неспособни да стигнат до този извод самостоятелно?
— Тогава защо? — извиках аз. — Защо караме корабите си из Галактиката? Какво, не са ни намерили друга роля ли?
Расите, които нямат функции, се изключват от Конклава. Тази съдба е сполетяла много раси, Пьотър. Аз ги помня. Кехлибарените бръмбари… това беше колективен разум, аналогичен на моя. Но те не издържаха космическите полети, а планетата им не произвеждаше нищо ценно. Едни млекопитаещи, подобни на вас, но неспособни да се примирят с ролята си… А имаше и цяла планета с разум. Океан от разумна протоплазма, с който никой не можеше да установи контакт… И старите получиха заповед… Конклавът е пресметлив, Пьотър. Той не държи в редиците си търтеи. Рано или късно това ще се обърне против него, но предполагам, че ще е по-скоро късно.
— Тогава в какво се състои нашата особеност, куалкуа?
Не си ли се замислял за цената на скока? За тази точност, която е необходима при джампиране на разстояние малко повече от дванайсет светлинни години?
— Но ние постигнахме…
Пресметни, Пьотър. Неточността на примитивните ви системи за ориентация. Съотношението на скоростите. Движението на звездите в Галактиката. Никаква навигационна система не е способна да отведе кораба до целта, ако цената на скока е дванайсет светлинни години.
Бях повален и размазан.
По-лесно ми беше да се съглася, че светата инквизиция не е сгрешила и Слънцето се върти около Земята.
— Но нали ние скачаме, куалкуа. Отлитаме и се връщаме.
Въпреки логиката. Въпреки статистиката. Въпреки всичко. Силните раси са създавали автоматични кораби с джампъри. Те са се губели в космоса. Скачат към Денеб — и изскачат при Алтаир. Тръгват от Спика — и се връщат при нея.
— Защо?
А ето това не знам. Мога само да предполагам. Джампът не е просто движение в пространството. Той е още и взаимодействие с Вселената. Човешката раса е също толкова неотменима част от джампъра, каквато е магнитната бобина от свръхпроводника и антената от навитата спирала на сребърната нишка. Без пилот джампърът отнася кораба в произволна посока. В това е вашата тайна, човеко. Вашето щастие.
— И все пак… защо…
За Земята ще бъде по-добре, ако никой не научи отговора.
Кимнах. Навярно куалкуа беше прав. И късметът трябваше да се приеме като даденост, без да се задават въпроси, без да се търсят решения…
— Знаеш ли, куалкуа, ние не можем без отговори. Така се получава.
Неволно се усмихнах, вслушвайки се в напрегнатата тишина вътре в мен.
— И знаеш ли, приятелю, навярно това е още по-голяма загадка от джампа…
Струваше ми се, че той няма да отговори. Но куалкуа шепнеше — съвсем тихо, сякаш беше възможно да ни подслушват:
Да, това е загадка. Нещо повече. Възможно е и това да е отговорът…
Реката се оказа съвсем обикновена река. Точно това, от което се нуждаех в момента. Когато стигнах до нея, вече се беше смрачило — ако беше уместно да се каже такова нещо в ядрото. Небето пламтеше от звезди, водата искреше, прескачаше през плитчините.
Паднах на колене и пих на воля. Водата миришеше на пясък, но беше чиста и жива. По дяволите предпазливостта, не бях в положение, при което мога да се боя от чуждопланетна дизентерия…