Утре ще тръгна по течението. Гладен съм, но куалкуа ще помогне — поне някоя рибка ще хвана. Стига тук да има риби…
Проснах се на топлия пясък и вперих поглед в небето. Някъде там се губеха звездите, по които сверявах скоковете си. Сверявах ги, без да подозирам, че това изобщо не е нужно. И работата не е в ориентацията на антената, съотношението на скоростите и началния импулс. Цялата работа е в мен.
Не просто превозвачи! А още и коне!
Това, което за руснака е радост, за немеца е смърт. Това, което за човека е еуфория, за извънземния е безумие.
Колко смешно — ние се нуждаехме от обосноваване на принципа на джампиране. И учените изказаха теория, която астронавтите безразсъдно рискуваха да проверят. И теорията заработи — защото това много се е искало на петимата камикадзета, седящи в металната кутия на совалката.
А за извънземните това не е достъпно. Да намират потвърждения на необосновано предположение. Да запълват пропуските в знанията с вяра. Да убеждават себе си, че всичко трябва да бъде точно така!
Може би затова на извънземните им е толкова трудно с религията? Не намират основания да вярват в Бог — и не вярват.
Но някъде трябва да има отговор… не мога да мина без отговор.
Защо толкова си приличаме — и не само си приличаме, но и сме еднакви! Сянката, геометрите, хората — сякаш едните са отражения на другите, и макар едното огледало да е огромно, другото — по-малко, а третото съвсем мъничко, приликата е безспорна…
Дядо навярно се радва. Че как иначе — трета хуманоидна раса…
Започвах да се унасям. Вероятно си струваше да се поотдалеча от реката — скоро пясъкът съвсем щеше да изстине. Но не ми се искаше да ставам, да разкъсвам паяжината на съня…
Опасност!
Куалкуа не се нуждаеше от сън.
— Какво? — прошепнах аз, докато се обръщах по корем и се оглеждах. — Къде?
Реката. Плясък. Светлина.
Вгледах се — и видях сред звездния блясък огромен тъмен силует, лениво плъзгащ се надолу по течението. Над водата се носеше слабо, мътно огънче.
Кораб?
Не, прекалено тихо се движеше.
Въображението ми послушно дорисува контурите на чудовищно тяло с изпъкнало, блестящо око върху стълбче. Защо винаги очакваме първо да срещнем чудовище?
Бойна трансформация?
Харесало му беше да моделира от мен оръжие…
— Почакай — прошепнах аз. Навярно прекалено високо. Сянката вече пропълзяваше покрай мен — тромава, ръбеста. При звука от гласа ми нещо помръдна. Огънчето се плъзна нагоре… сякаш окото ме търсеше.
Застанах на колене, готвейки се да хукна по-надалеч от брега.
— Ей! Кой е там?
Гласът беше тих, но се разнасяше отлично над водата. Потрепнах и застинах на място.
— Има ли някой? — попитаха отново с лека неувереност. Навярно ако застинех на място, можех да се скрия. Жълтото огънче се поклащаше, търсейки ме… чудовището вече отминаваше.
И изведнъж мракът се разсея.
Какво ти чудовище!
Сал и човек, застанал с фенер в ръка.
— Ей! — извиках аз. — На борда!
Говорехме на език, който беше различен от вече познатия ми. Порталът отново ме беше подготвил за поредната планета на Сянката.
— Ехей! — отзова се радостно гласът. — Сам ли си?
— Да. — Скочих и се втурнах по брега. Бавно отдалечаващият се сал внезапно се беше превърнал в център на Вселената. Не, не, не исках да оставам сам на брега! — Почакайте!
— Няма мотор — отговори непознатият добродушно, но с лека тревога. — Ще доплуваш ли?
Да доплувам? Той какво, шегува ли се? Няма и двайсет метра… ще крача по дъното…
Хвърлих се във водата. Пробягах няколко крачки — дълбочината нарастваше стремително, гмурнах се.
Водата се оказа топла. Явно неусетно бях успял да измръзна…
Жълтото огънче се приближаваше, превръщайки се неусетно в малък кръгъл фенер. Едва не налетях на сала, вкопчих се в хлъзгавите греди. Най-обикновен класически сал. Подадоха ми ръка.
— Хайде, измъквай се…
Най-важното нещо в този глас беше, че имаше топлина. Може би и лека тревога… но много бих искал да видя земен турист, който с такава лекота взима случаен спътник в пустошта, и то посред нощ.
— Благодаря — прошепнах аз, качвайки се на сала.
Човекът безмълвно поднесе фенера към лицето си. Не казах нищо, но оцених жеста.
Мъж. На средна възраст — можеше да е и малко над трийсет, и да наближава четирийсет. Впрочем след покойния дълголетник Галис не рискувах да съдя за възрастта на аборигените. Кожата му беше тъмна, изглежда, не от загар, а по природа; косите бяха черни и прави. Лицето беше много спокойно, сериозно, но не напрегнато. Само дълбоко в очите се виждаха искрици, които подсказваха, че през живота си се е занимавал не само с плуване със салове и изваждане на нервни пришълци от водата. По нещо приличаше на Данилов, само че беше по-силен, много по-силен. Такива мъже моментално се харесват на младите момичета. Аз навярно никога нямаше да стана такъв. Носеше единствено шорти от сребриста тъкан, което моментално възкреси в паметта ми Ник Ример и геометрите.