— Благодаря — повторих аз.
Мъжът бавно обърна фенера и ме освети. Аз замижах, изчаквайки да мине оглеждането.
— Ама че белег имаш, приятел — каза той със съчувствие, сваляйки фенера. — И пресен, нали? Кой има такива зъби?
Въздъхнах дълбоко.
— Метаморфите.
— Ясно. Смятай, че си се разминал леко. Далеч ли е той?
— Мъртъв е.
Мъжът мълчеше. В погледа му имаше въпрос — „как“?
Не. Не можех да го лъжа.
— Аз… също съм метаморф. В някаква степен.
— Разбирам. При нас това не е прието.
— Добре. Не възнамерявам…
Кимване — сякаш всичко казано беше дреболия, недостойна за внимание. Обещах да не се превръщам в чудовище — значи всичко е наред.
— Келос. Така се казвам. Това име не означава нищо на нито един от езиците на Сянката. И затова ми харесва.
— Здравей, Келос. Аз се казвам Пьотър. Това също не значи нищо на езиците на Сянката.
— Грешиш. На диалекта на Изначалната Земя тази дума означава „страж“.
Той се усмихна.
— Страж? — повторих тъпо аз.
— Страж, пазител, диверсант. Зависи кой период ще вземеш, но на мен ми харесва най-много първото значение. Не, не съм оттук. Не ме гледай толкова учудено.
— Не съм учуден.
Келос кимна:
— Ти отскоро ли си тук?
— Съвсем отскоро. Минах през портала.
— Ясно. Това веднага се вижда. Не се притеснявай.
Виж ти — успокояват ме.
— И говори по-тихо, че ще събудиш сина ми.
Кимнах. Погледнах назад — на „кърмата“ на сала имаше нещо като колиба. Веднага си спомних за „Приключенията на Хъкълбери Фин“.
— Аха — казах тихичко.
— Приключение ли имаме? — чу се от колибата.
Келос разпери ръце и каза без особено огорчение:
— Ето… Молбата се отменя поради закъснение… Да, Дари! Приключение!
От палатката изпълзя малчуган на десетина годинки. Също мургав, но малко по-светъл от Келос. Изправи се и ме погледна изучаващо.
— Боя се, че съм доста скучно приключение — смотолевих аз.
Момчето, изглежда, не мислеше така. Сънливостта веднага отлетя от очите му.
— Това униформата ви ли е? — попита звънко той.
Келос въздъхна:
— Дари!
— Извинете.
Момчето се смути. Добро момче, още не загубило детската си откровеност и непосредственост.
— Аз се казвам Дари — каза той малко церемониално.
— Пьотър — отговорих аз в същия тон.
Момчето си пое въздух и изстреля:
— А това военна униформа ли е? Ох…
Келос му се закани с пръст. Усмихна ми се някак пресилено:
— С децата не може да се направи нищо. По-добре отговори ти.
— Военна — казах аз. — А белегът на бузата…
Улових погледа на Келос и завърших:
— От едно чудовище, което не е местно. Но нямам оръжие в себе си, честна дума. И изобщо — не нося нищо интересно. Дори камъчета от други планети.
— Жалко — каза сериозно момчето. — А аз ги колекционирам.
Глава 6
Оказа се, че фенерчето не е проста работа. С него Келос затопли закъснялата вечеря — направо в пластмасовите чинии. Изглежда те по-скоро си играеха на примитивни технологии, тези странни баща и син салджии.
Ометох всичко в чинията си — храната изглеждаше прясна, но сега не ми беше до гастрономични изисквания. Келос ме наблюдаваше безмълвно, а момчето, което под строгия поглед на баща си беше преустановило разпита, вече клюмаше.
— Това е ритуал при нас — каза Келос.
— Кое?
— Да си правим такива пътешествия по цяла седмица. Подарък на сина ми за рождения ден.
Кимнах. Можех само да завиждам на Дари. Навярно и на Келос бяха подарявали такива празници…
— Не. Аз съм от друг свят. При нас… при нас правеха други подаръци…
Погледите ни се срещнаха.
— Не умея да чета мисли. А и това са небивалици. Никога не съм срещал толкова способен телепат. Лицето ти е изразително — веднага се усеща за какво мислиш.
Май се изчервих.
— Просто ми се е налагало да общувам с толкова много хора… млади хора като теб. Извинявай, ако съм те обидил.
— Къде си общувал? — попитах аз.
Келос погледна дремещия си син.
— В армията. На мое подчинение бяха много младежи…
Какво пък, не само той умееше да чете по лицата. Аз също почувствах в него онази сурова властност, макар и скрита под спокойна отпуснатост.