— Говори ли ти нещо наименованието Кристален алианс?
Той се напрегна, докато задаваше въпроса. Поклатих глава.
— Не. Абсолютно нищо не ми говори.
Изглежда, Келос остана доволен.
— Стара история, Пьотър. И почти забравена… освен на някои светове.
Моята поява го беше разтревожила, и то как! Беше разчоплила онези закътани местенца в душата, където човек крие тайните си…
И тези тайни понякога са ужасни…
— Воювал ли си за Кристалния алианс? — попитах аз.
Келос отново погледна към момчето.
— А аз очаквах, че гостът ще разкаже за себе си… — Той се опита да се усмихне. — Страхувам се, че имената, длъжностите и планетите нищо няма да ти говорят…
Погледна към брега — или се измъкваше демонстративно от започнатия разговор, или търсеше нещо. Светът под звездното сияние изглеждаше приказен, и красотата му не беше мъртва, като на блуждаещата планета. Сребристите листа на дърветата се бяха навели над самата вода, трепкаха чудновати сенки.
— Не искам да пропусна пътечката — поясни той. — По нея ще стигнем вкъщи за десет минутки. Ние вече се връщахме, Пьотър. Много е важно празникът да приключи в точния момент, това е най-голямото изкуство. Тогава той се запомня завинаги.
— Винаги ли пътешествате със сал? — попитах аз.
— Не. Миналата година — пеша. Между другото, и тогава срещнахме гост. Но той… той не се задържа тук.
— Случайно да нямате някоя малка война? — попитах аз.
Келос поклати глава.
— Не. И няма да имаме. Никога. Това е много мирна планета.
— Чудесно. Завиждам ви.
— За какво? Ти сега си тук, Пьотър. И никой няма да те изгони, сам разбираш това…
Разбирам? Едва ли. Всички тук са толкова гостоприемни, особено в началото. И всички обичат планетите си. Само че аз вече се страхувам, след предишния свят, че монетата си има обратна страна…
— Кристалният алианс беше чисто силово обединение — каза неочаквано Келос. — Тирания в най-чистия й вид. При това беше изначално създаден в противовес на Сянката.
Той ме погледна в очите, сякаш очаквайки реакцията ми. Аха. Само да знаех как трябва да реагирам.
— Изумително е, че не съм чул нищо за него…
— Ти, очевидно, си много млад. Алиансът на практика се разпадна преди петдесет години. Тогава и аз си тръгнах. Не по своя воля, между другото. Не през портал.
Боже, на колко ли години е? Поне връстник на дядо е. Сърцето ми болезнено се сви — по времето, когато дядо с пъшкане се разхождаше в градината, този як мъж е правел походи със сина си!
— А в най-славните си години Алиансът обединяваше сто и петдесет планети… „Обединяваше“ не е най-подходящата дума. По-скоро „сковаваше“…
Зави ми се свят. Колко свята предполагах, че обединяваше Сянката? Петстотин? Как ли пък не! Ако империя, обединяваща сто и петдесет планети, не е оставила следа в историята… А нали, между другото, съществува и така наречената „граница на Хлистов“ — на името на социопсихолога, установил, че звездна империя, обединяваща повече от седемстотин светове с различна култура, е обречена да се разпадне. И се говори, че според данни от Конклава, и извънземните се съобразяват с това число…
— Ние даже изолирахме порталите на подвластните светове — каза Келос. — Не вярваш ли? Първо се опитахме да ги унищожим… някак наивно. После просто ги ограждахме, строяхме около тях саркофази, капсулирахме ги в пространството… Порталите прорастваха, разбира се, но бавно. Чак накрая се досетихме какви светове ни дава Сянката…
Гледах Келос и разбирах колко ми е провървяло. Страшно ми провървя. Той ще разкаже. Ще ми обясни какво е това Сянката и дали си струва да очаквам помощ от нея…
Все пак ми се беше усмихнал късметът. И, както винаги, възникваше въпросът: дали беше случайно?
— Тате, какво е това саркофаг? — попита сънено с тънкото си гласче момчето. Келос потрепна. Но отговори спокойно:
— Гробница за древни царе. Или за ненужни вещи.
— Нима порталите са ненужни? — Дари вдигна глава и погледна настоятелно баща си.
— Някога ми се струваше, че е така.
Чак се възхитих на начина, по който той общуваше с детето си. Явно не му се искаше да се задълбочава тази тема. И все пак отговаряше ясно и разбираемо, като по никакъв начин не демонстрираше отношението си към темата на разговора.
И тази картина не предизвикваше в мен раздразнение. Може би защото това не беше разговор на наставник с подопечен, а разговор на баща със син.
Страшен е светът, в който предпочитат учителите пред родителите…
— Тате, вече доплувахме! — възкликна Дари. — Тате!
— А, плазма и пепел… Пьотър, дръж пръта! Дари, на руля!
След минута вече тласкаме отчаяно сала по средата на течението. Разбира се, нямаше никаква полза от детето на руля. Само че аз бях последният, който би му казал това. Нека се подхлъзва по мокрите греди с босите си крака и да се подпира в непослушното весло, знаейки, че управлява сала в посока към дома.