Келос събра багажа в раницата и я метна на рамо. Така и си беше останал по шорти, нощната прохлада не го притесняваше. Дари облече пуловер. Аз стоях отстрани и наблюдавах как се приготвят.
Като че ли се подразбираше, че аз ще тръгна с тях. Или краткото гостоприемство на сала изобщо не предполагаше покана вкъщи?
— Нуждаеш ли се от формална покана? — попита деловито Келос.
Неловкостта веднага се разсея.
— Не е задължително. Сега дълго време няма да можете да се отървете от мен — заявих нагло аз.
Пътечката през гората беше тясна, но се открояваше ясно. Очевидно я използваха често. На десет метра от реката забелязах, че стеблата на дърветата проблясват под звездната светлина леко и искрящо, като покрити с накълцани стъкълца…
— Мама ли е отбелязала пътя? — попита Келос сина си. — Как мислиш?
— Не, аз го направих, преди да тръгнем.
— Браво.
Отново усетих, че завиждам. Само не знаех на кого завиждам повече — на Келос или Дари.
Може би глупавата им Сянка наистина позволяваше да се постигне щастие? Дори и да не е навсякъде… нали идеалното общество не съществува. Може би поне този свят е предназначен за живот.
— Много ли градове имате? — попитах аз кой знае заради каква асоциация.
— Изобщо нямаме градове.
Дари хвана баща си за ръката:
— Тате, а в градовете интересно ли е?
— Според мен — не особено.
— А защо хората на други планети строят градове?
— Страх ги е от самотата.
Момчето замълча за минута. После попита:
— В градовете няма самота, така ли?
— Там само това има. Но не го забелязваш.
Не се сдържах и се включих в разговора със същия детски ентусиазъм като Дари:
— Всички тук ли мислят така, Келос?
— Да. Разбира се.
Дари пусна баща си и хвана моята ръка. Изглежда, се притесняваше да се обръща по име към мен и смяташе докосването за най-добро начало на разговор:
— А ти свикнал ли си да живееш в градове?
— Общо взето, да. Само че баща ти е прав — това не е най-хубавото място за живеене.
— Ти военен ли си? Като тате?
Стори ми се, че Келос ме погледна накриво.
— Воювал съм съвсем малко — изрекох предпазливо аз. — Войната е лошо нещо.
По дяволите, какво съм тръгнал да обяснявам очевидни истини! Неделна проповед за извънземни деца…
— Аха. И тате казва така — съгласи се Дари. — Всички, които са воювали, казват така. Само че кой знае защо те самите са воювали.
Или размишляваше на глас, или иронизираше съвсем не по детски.
— Пьотър, а като си бил малък, не са ли ти казвали, че войната е лошо нещо? Ето, татко са го учили да е войник — и той е воювал.
— Дари, на досаждай на човека…
— Не ви ли е интересно да разговаряте с мен? — попита момчето.
Въздъхнах.
— Интересно ми е. Дари, като бях малък, ми казваха, че войната е лошо, но неизбежно нещо. Че ако искаш мир, трябва да се готвиш за война. И че понякога трябва да воюваш за своята истина.
— За да направиш щастливи всички — каза подигравателно Келос.
— Не. За да защитиш себе си. От тези, които искат да те направят щастлив.
— Сигурен ли си, че Кристалният алианс не е преминал и през твоята планета? — поинтересува се Келос. — Чувал съм такива думи от…
Той се сепна.
— Какво е това Кристален алианс? — незабавно попита Дари.
— А ние почти пристигнахме. — Този път Келос игнорира въпроса. — Бягай да събудиш мама.
Излязохме от гората. По-точно — не излязохме напълно, а гората просто оредя, превръщайки се в нещо като добре поддържан парк. Отпред, сред дърветата, се виждаше къща — на два или три етажа, но с огромна площ. В нея имаше нещо от старите английски вили — мрачната строгост на линиите и напъните да прилича на крепост.
— Кристалният алианс… — започна настоятелно момчето.
— Дари, ще ти обясня после. Хайде, върви.
Момчето премина в бяг и се изгуби сред сенките на дърветата.
— Май казах нещо, което не биваше — прекъснах мълчанието аз.
— Не. Аз… омекнах. Отдавна не съм общувал с военни… още по-малко — с такива, които идват направо от фронта. Не искам да говоря за това пред Дари. Разбираш ли?
— Не съвсем.
Келос въздъхва.
— Трудно е да се излезе от романтичния образ на войната, Пьотър.
— Достатъчно е да участваш в нея.
— Възможно е. Но аз не искам Дари да започне да си мечтае за военна кариера.
— Та нали при вас не се воюва?
— При нас! Пьотър, нима не разбираш?