— Не говори изобщо за такива неща — предложих аз. — Нека момчето мисли, че светът е нещо добро и прекрасно.
Някой би се обидил от такъв съвет. Но Келос само поклати глава:
— Ето на това вече нямам право, Пьотър. Защото ще бъде лъжа. И ако трябва да съм честен… не съжалявам за времето, прекарано в Алианса.
— Ти знаеш какво чувстваш — признах аз. — Нищо чудно, че момчето ти се е заинтересувало…
— Да, очевидно. Може би ми е провървяло. Не ме екзекутираха въстаници… като момчетата от Трета специална бригада на Галеон. Не ме е изтезавало собственото ми контраразузнаване, когато Алиансът започна да се разпада и тръгнаха метежите. Не съм горял в изтребител, уцелен от топлинен лъч… Мен само…
Тонът му беше такъв, сякаш Келос се готвеше да каже „разстреляха“. Но не успя да довърши.
В тъмния силует на къщата пламна жълтият правоъгълник на отваряща се врата.
— Келос!
— Това е, ще отложим военните спомени — каза бързо Келос. Тръсна рамене, настанявайки по-удобно набързо метнатата раница. — Че иначе наистина ще започнат военни действия.
Не се случва често веднага да започнеш да се чувстваш уютно в чужд, напълно непознат дом. Това зависи и от домакините, и от самия дом… впрочем, домът е само отражение на домакините. По-ярко и честно. Никакви думи и усмивки не могат да помогнат да се усети топлината, ако вещите съхраняват студенина.
Тук имаше достатъчно топлина за всички.
Изпитах много странно усещане от съпругата на Келос, която се казваше Рада. Външно изгледаше съвсем млада жена, може би даже прекалено млада, за да има десетгодишен син. Но вече разбирах, че е безнадеждна работа да се гадае възрастта в Сянката. Може би и затова се чувствах така, сякаш общувам с умна, красива и добра, но абсолютно нереална жена. Сякаш гледаш кинозвезда от корицата на списание… не можеш да разбереш къде свършва животът и къде започва изкуството.
А домът живееше чрез стопаните си. Буквално се беше просмукал с тях, гледаше през очите им — и през детските рисунки на стената, много симпатични акварели (бях сигурен, че ги е рисувала Рада), и със снимките на сурови, но красиви пейзажи — тук също нямаше съмнения в това кой е авторът. Искаше ми се да се настаня в креслата, масите ме караха да седна да ям и да пия, книгите — прекалено много книги — ме приканваха да ги прочета. Или някаква сянка от моя дом живееше в къщата на Келос, или бях прекалено изтощен, но когато прекрачих прага, съвсем забравих за Земята, Конклава, геометрите. По-точно — постарах се да забравя. Бях на гости, при това на гости при стари и добри приятели.
Отказах да вечерям, но от разговора може би не бих се отказал. Обаче човек трябва да има чувство за мярка. Умореният Дари се носи десетина минути из къщата и Рада го сложи да спи. След като изпих чаша горещ екстракт от някакви треви, който тук играеше ролята на чай, отидох в отредената ми стая. Навярно това също беше местен ритуал — глътка чай с домакините. Културите, имитиращи патриархалност, се отнасят с много любов към ритуалите, някога бяхме разисквали това с дядо…
Не ми бяха останали сили за душ, така че съблякох дрехите си и си легнах. През отворения прозорец се виждаха пламтящите звезди.
Интересно, каква ли е икономиката тук? Едва ли „комунизмът“ на геометрите — там при всеобща ситост хората се задоволяваха със стаи-килии. Очевидно нещо по-реално, както на планетата на зелените… Колко ли струва тук такава къща?
Дали мога да намеря работа, която ми допада и да придобия подобно жилище? Или първо трябва да повоювам стотина година за Кристалния алианс… добре де, Кристалният алианс се е разпаднал, да повоювам за Стъкления, Калаения или Дървения… а после може и да се наслаждавам на покоя?
Пьотър, ти си неадекватен.
Изглежда, проумяването не се беше отразило на куалкуа по най-добрия начин. Той се опитваше да контролира мислите ми.
— Разкарай се.
Пьотър, ти забравяш защо си в този свят.
— Куалкуа, страх ли те е, че ще плюя на всичко и ще остана да живея тук?
Симбионтът мълчеше.
— Не се бой — казах аз, гледайки през прозореца. Нощният ветрец развяваше края на прозрачната като тюл завеса. — Няма да остана. Помня кой съм. Помня Земята.
Земята е прекрасна планета — изрече изведнъж куалкуа. — На нея има множество места, които не отстъпват на този свят по красота и удобство за живеене.
Засмях се.
— Сега на пътеводител ли ще се правиш? Зарежи. Няма да оставам тук. Келос, навярно, е заслужил тези гори, красивата си съпруга, пътешествията със сина си, уютния дом. А аз не. На мен тук ми е хубаво… много хубаво. Но това е като да поглеждаш в бъдещето и да си мислиш, че ще е хубаво да седиш край камината и да си грееш старите кости… А те дори не остаряват, куалкуа.