Втората, и даже още по-радостна находка се оказаха книгите. Истински, хартиени. Строги обложки, а вътре — съвсем малко илюстрации и текст. Усещането от четенето беше необичайно — разбирах писмеността, и плетеницата от букви, леко наподобяващи арабските, послушно се подреждаше в думи. И все пак това предизвикваше неприятно, почти физическо усещане за дискомфорт. Натъпканите в мозъка ми знания се бунтуваха, все още не се бяха аклиматизирали. Виждах сложната черна шарка, мислено изговарях чуждите, прекалено резки звуци, а едва след това осъзнавах смисъла на прочетеното. И все пак успявах да се откъсвам от книгите с усилие. Ако се окажеше, че под тъмното стъкло на библиотеката имаше поне една енциклопедия — щях да се заселя тук. Но всичките стотина книги бяха белетристика. Старателно зачитах томче след томче и ги оставях настрана, като все повече и повече изпадах в недоумение.
„Грай вдигна напоените си със страдание очи към Лира и възкликна:
— Нашата любов ще донесе само болка и разочарования!
— Не! — Гърдите й затрептяха от вълнение.
— Любима, длъжни сме да се примирим… Тръгвам си. Баща ти е прав — човек с моето минало не може да обича жена като теб.
Малка мъжка сълза се плъзна по бузата му…“
Не, не може да бъде! Хващах книга след книга, но истината се оказа жестока.
„Тя вдигна кристалното чукче и удари сребърния гонг. Тъжният звук се понесе през залата за аудиенции и Гигар го чу с всички пори на изстрадалата си душа.
— Любима! — закрещя той, отваряйки вратата от черно дърво.
Залида лежеше на леглото, нежното й тяло примамливо проблясваше през паяжината от балдахин, изтъкана от скъпоценна елмазена коприна.
Гигар с ръмжене се хвърли напред, разкъса балдахина и падна на колене.
— О, Залида, заслужил съм една целувка…
— Защо скъса балдахина? — възкликна Залида.“
Не може да бъде!
Погледнах ужасено толкова зарадвалия ме шкаф.
Женски романи!
Само че на Земята тази кошмарна утеха за стари моми и сантиментални девойки се оформя по различен начин. Не толкова строго и академично. На обложката трябва да се сложи красавица с дълбоко деколте и полуизвърната — така че всяка жена да разпознава себе си в нея. А до нея трябва да има наведен да я целуне красавец, нарисуван съгласно обобщените женски вкусове. На едната книжка — брюнет с блондинка, а на другата — блондин с брюнетка. Веднъж на сто книги може да се нарисува червенокос красавец и девойка в лодка…
Уви, бях попаднал на необичайно оформление. Да се четат тези книги, за да се търси информация беше все едно да се търсят перли в купчина тор. Единственото, което забелязах, беше, че страдащите герои си тръгваха от тъгуващите героини през някой портал, а след стотина страници героините бягаха там да ги търсят. И, разбира се, ги намираха. Да можеше да има още няколко приказки за това как се управляват тези портали…
Между другото, на нито една от илюстрациите вътре нямаше изображения на хора. Пейзажи, абстрактни безвкусици, блестящо изпълнени натюрморти. Но нито едно лице. Забранени са по религиозни мотиви, както при мюсюлманите, или просто не са се сетили? Ако беше последното — бих преуспял тук. Само с идеята да се обличат женските романи с ярки обложки бих натрупал капитал, бих купил вила… Пфу. Навярно куалкуа беше прав донякъде, отпуснал съм се. Вила ми се прищяла. А може би и да си купя барабан, да си взема малък булдог и после да се оженя…
Затворих шкафа, пригладих косата си и излязох в коридора. Кой знае защо ми се искаше всички още да спят. Не е хубаво, разбира се, но бих побродил из къщата, бих потърсил истински книги, бих се опитал да поработя с местната информационна мрежа…
В големия хол, накъдето, по американски маниер, водеше входната врата, седеше Рада. Четеше книга.
— Добро утро — казах тихо аз.
Жената вдигна поглед.
— Добро утро, Пьотър. Отпочина ли си?
Не, тя беше по-възрастна от мен. Много по-възрастна. Под лъжливо младата външност се криеше такъв жизнен опит, какъвто не бях и сънувал. В нея имаше сила… и аз се почувствах малък и слаб.
— Да, благодаря. Сякаш се родих отново.
— Да вървим да те нахраня. Моите мъже още спят. — Рада остави книгата. Погледнах неволно обложката — все същият строг тон на оформление… „Храмът на анаинските предци“. Ето, хванала се е да препрочита класиката.
— В моята стая също има много книги — казах аз внимателно.
— Там? Ох — засмя се тя. — Последният, живял там, беше една моя приятелка… Гостува ни предишния месец. Та там има само женски романи.