Е, слава Богу, че тя не ги чете…
— Да, разбрах. А при вас прието ли е да се оформят така всички книги? Обложки без картинки и на илюстрациите няма хора.
Изглежда тя се учуди:
— Та това са неадаптирани издания. Разбираш ли… — Рада се смути: — Знаеш ли, Пьотър, сякаш обяснявам на малко дете. Само не се обиждай!
— Няма.
— Е, това е евтино издание. Общосянково. Макетът е направен така, за да няма илюстрации, дразнещи някоя раса.
Уточни! — изписка куалкуа.
— А това възможно ли е?
— Пьотър, помисли си, нима на една сантиментална стара жена ще й бъде приятно да чете книга и по някое време да попадне на изображение на два целуващи се паяка?
Тя не дочака отговора ми. Засмя се и ме хвана под ръка.
— Пьотър, не се притеснявай. Разбирам, че си войник. Хубаво е, че изобщо си се заинтересувал от литература. Искаш ли да ти подбера няколко интересни книги за начало?
Така значи.
Очевидно въпросът ми е бил от типа: „А защо буквите са черни и всичките са толкова различни?“ И сега съм сложен сред тъпите военни, плахо интересуващи се от литература?
Впрочем на фона на казаното от Рада това беше дреболия, незаслужаваща внимание. Други раси!
Сянката обединява не само хуманоидни цивилизации. Има още и паяци, а навярно и медузи, птици, насекоми…
Просто ми провървя два пъти подред.
Влязох след Рада в трапезарията. Съдейки по размера на масата, тук приемаха тълпи от гости. Закуската беше обилна и вкусна. Изядох прилична пържола и хапнах салата от някакви сладки чудесии.
— Имаш ли вече планове? — попита Рада, докато сядаше срещу мен с чаша чай. — Помисли ли за живота си?
— Само за него мисля — признах си мрачно аз.
Рада кимна. Погледът й се задържа върху бузата ми.
— Белегът не ти ли пречи?
— Не. Не особено.
— Дали да не го махна?
А какво всъщност да очаквам от хора, живеещи стотици години? Такива дреболии като белези и на Земята биха могли да ги махнат.
— По-късно — отговорих уклончиво аз.
Рада въздъхна. Погледна през прозореца:
— Пьотър, наблизо има свободна земя. Формално е наша собственост, така че няма да има проблем… Имаш ли спестявания?
— Не.
— Нищо. Можеш да вземеш кредит. Със сигурност имаш специалност, необходима на планетата… Ще си построиш къща…
— А случайно наблизо да има и девойка за женене? — полюбопитствах аз.
— Наблизо няма, но… — Рада ме погледна изпитателно. — Пьотър, има нещо, което не разбирам. Искаш да се върнеш в този свят, от който си дошъл ли? Да отмъстиш или да спасиш някого?
— Не. Този свят си отмъщава сам на себе си. И нека да се спасява сам, както може.
— Тогава съвсем нищо не разбирам. На теб… нещо не ти хареса ли?
— Всичко е много хубаво — отговорих аз искрено. — Благодаря.
— Нали с нищо не сме те обидили?
Боже, тук беше моментът да възкликна: „Те какво, такива мили хора ли са?“
— Рада, даже ми е трудно да обясня колко съм ви признателен.
— За какво?
Поклатих глава. Наистина не можех да обясня. За топлотата? За незададените въпроси? За готовността да помогнат на непознат?
— Рада, аз имам родина. Планетата Земя… Да, разбирам, че звучи като маслено масло, само че Земята няма друго име. Аз много я обичам.
— Там хубаво ли е?
— Там е лошо, Рада. Там често е по-скоро лошо, отколкото хубаво. Но нали хората обичат не заради това?
Жената изглеждаше объркана.
— И защо напусна своята Земя?
— Защото я заплашва опасност. Нелепа, случайна, неотвратима. Надявах се да намеря някъде помощ.
— Външна опасност? — тонът на Рада стана по-твърд.
— Ох. Май да. Имаме и куп вътрешни проблеми. Но сега въпросът е дали планетата ни изобщо ще оцелее.
— Нещо като… — Рада се намръщи. — Кристалния алианс? Чух, че сега се активизира Нощната алтернатива. И като че ли Оранжевата група…
— Не. Рада, никога ли не си чувала за такъв свят — Родината?
— Те ли се наричат така?
— Да. Аз ги наричам геометрите… Защото са изравнили континентите си с линийка и пергел.
Рада се засмя, прикривайки смутено лицето си.
— Ох… извинявай. Но това наистина е толкова нелепо… Не, не съм чувала, Пьотър.
— А за Конклава?
— Религиозната секта на двойнодишащите?
— Не. Нещо като империя. В нея влизат силните и слабите раси… Хиксите, даенло, торпите…
— Расите не могат да се делят на силни и слаби.
— Те се делят.
Рада кимна:
— Разбирам. Това наистина е отвратително. Но аз никога не съм чувала за такива. Да ви завоюват ли искат?
— Да ни унищожат.
— Много неприятно — въздъхна Рада.
Тонът й беше умерено огорчен, сякаш съм казал, че извънземните искат да острижат всички земляни нула номер или ни нареждат спешно да намалим потреблението на кока кола. Неприятно! Виж ти! А аз мислех, че все пак е трагедия, макар и от малък мащаб…