Така беше по-лесно. Можех да слушам гласа на дядо, идващ от устата на изчислителя, и да забравя за това, което се е случило.
— Масивен кръвоизлив, Пьотър. Инсулт. Никога не съм изключвал такъв вариант, но се случи съвсем не навреме. Мисля, че бих издържал още денонощие, но не и повече…
Гласът на дядо беше спокоен, И не защото в момента се намираше в тялото на Карел, Той би говорил също толкова монотонно и сухо и ако лежеше парализиран в леглото. Навярно със същия тон се е съгласил и с предложението на изчислителя…
— Данилов прие решението ми веднага. Виж Маша… почти не говори с мен. Нищо, и тя ще свикне.
— Как се случи? — попитах аз с болезнено любопитство.
— Приспаха ме. Карел смяташе, че иначе бих полудял по време на прехвърлянето на съзнанието. А така… все едно заспиваш в едно тяло и се събуждаш в друго.
— Това страшно ли е, дядо? — поинтересувах се аз.
И веднага се проклех за глупавия въпрос. Но дядо отговори спокойно:
— Не много. В края на краищата, отдавна се готвех… хм… да си отида съвсем. А случилото се все пак не е от най-лошите варианти. Трудно се свиква с новото зрение. Ако знаеше какъв те виждам сега… много е смешно. С тези… лапки е трудно да се свикне. С това да се ходи на четири крака. Впрочем аз не се опитвам да се движа, Карел се занимава с това.
— Ти… вие… можете ли да общувате? Директно? Четеш ли мислите му?
— Не. Както разбирам, Карел е отделил за съзнанието ми определен участък от мозъка си. — Дядо се оживи. — Интересна раса, Пьотър! Какви огромни възможности! Ето, например…
Ако не гледах към влечугоида, всичко си беше наред. Дядо просто излагаше абстрактен проблем: какво чувства човек, озовал се в нечовешко тяло, и при това не като пълноправен домакин, а като случаен гост…
Като дете веднъж хванах дребна шарка. Изобщо, на малцина това им се е разминавало в детството. Сълзяха ми очите, не можех да понасям светлината, лежах в стая с пуснати пердета и се измъчвах от това, че дядо беше прибрал компютъра — за да не се изкушавам В замяна той ми купи музикална уредба — невъобразимо сложна, с изобилие от възможности, и аз, легнал под завивките, с опипване разучавах дистанционното. Все още си спомням всички копчета на допир… и радостта, когато натискането на поредното пускаше някоя радиостанция или сиди-плеъра. Но най-хубаво от всичко беше, когато дядо идваше, сядаше и започваше да разговаря с мен. Първия ден го попитах защо шарката не може да се излекува бързо и той ми прочете десетминутна лекция за тази болест. Едва ли се беше занимавал с този въпрос по-рано, но когато аз се разболях, му беше необходим половин час, за да вникне в същността на проблема.
— Вирусна инфекция, Пит — тогава той обичаше да ме нарича Пит. — Медицината няма особени успехи на този фронт. Говори се, че извънземните имат ефективни препарати за унищожаване на вируси, но нямат намерение да ги споделят с нас… Сега е поразена лимфната ти система, нали си спомняш, когато четохме книжката „Как е устроено всичко вътре в мен“? Освен това вирусът се е загнездил в ретикулоендотелиалната система, но не се мъчи да го запомняш. Няма нищо страшно, и аз като дете съм боледувал от шарка.
— Нали няма да умра? — попитах аз, защото малко ме хвана страх.
— Ако не започне паненцефалит, няма — зарадва ме дядо. — Но това не е много вероятно.
— А какво е паненцефалит?
Дядо ми обясни, надълго и нашироко. Тогава не издържах и заплаках. И даже изкрещях, че не искам да знам тези неща и че по-добре да си беше мълчал…
Дядо сложи върху челото ми студената си длан, почака малко да се успокоя и каза:
— Не си прав, Пит. Страхът се дължи на неизвестността. Това е единственият страх, който човек може да си позволи. А когато знае, вече не бива да се бои. Може да мрази и да презира болестта. Но не и да се страхува.
— А тебе не те ли беше страх, когато си бил малък и болен? — извиках аз обидено.
— Страх ме беше — каза дядо след кратко мълчание. — Но не съм бил прав…
В момента той беше прав. В момента не се боеше.
Или имаше достатъчно сили, за да не показва това. Това, което му се беше случило, сякаш беше академичен случай, който обясняваше пред разтърсените си колеги. И наистина би направил това с огромно удоволствие, ако успееше да уговори изчислителя да отидат на Земята! Щеше да излезе пред катедрата в залата за лекции, да се вторачи със задоволство в пребледнелите лица на скобистите2, екзобиолозите, ксенопсихолозите, екстратералните лингвисти, дипломатите-чуждопланетници… И би изграчил: „Колкото и да е странно, аз съм старият пръч Андрей Хрумов, макар и да съм в уродливото тяло на влечугоида…“