Мълчах.
— Какво те притеснява?
— Келос, нима така ще свърши животът? Вие сте спрели развитието си! Напредъкът в технологиите ви е замразен почти изкуствено! Гледах филм за Първата империя — вие изобщо не сте се променили!
— Ние? Плазма и пепел… Пьотър, разбери — всички живеят така, както искат! Ние не искаме друго. На нас ни е добре в този облик. И ни харесва да живеем човешки живот. А ако ни омръзне…
Келос се разходи из стаята, сложил ръце на кръста си.
— Виждал съм техните светове. Кристалният алианс загиваше. Ние не можехме да отидем на планети, където вече са забравили човешкия си облик. Но мислехме, че това е правилното решение. Тогава аз… взех един кораб…
Гласът му стана сух, фразите — отсечени. Сега той беше в миналото си, където имаше неща, дори неприсънили се на земните воини.
— Движехме се от опаката страна на пространството. Опитвах се да отведа кораба до Изначалната Земя. Но това не ми се удаде… просто не можехме да я улучим. Успях да се добера до Пирога… това е една от първите колонии, много древен свят. Тогава е имало обичай да наричат корабите с колонисти с морски имена: Галеон, Моторница, Катер, Каравела… А планетите са ги наричали в чест на първия приземил се кораб. Излязохме в обикновеното пространство…
Сега Келос стоеше и гледаше през прозореца.
— Планетата гореше, Пьотър. Цялата повърхност беше потънала под плазмено море. Огнените вълни заливаха планините, океаните бяха обхванати от пламъци. Протуберансите удряха през атмосферата, сякаш пред нас не беше планета, а звезда… Реших, че са се наиграли. Че са претърпели техногенна катастрофа. Или война. Боляха ме очите като гледах този свят, потънал в огън… но все пак се приближихме. Бяхме с най-добрия крайцер на Алианса, той би могъл да мине през фотосферата на звезда… приближихме се…
Виждах това, за което говореше той. Можех да си представя този пламтящ свят. И крайцерът, носещ се над него, обгърнат от силови полета, крайцер, пълен с хора… обикновени хора, опитващи се да изградят свой свят върху отломките от Сянката…
— Всичко на планетата беше останало цяло, Пьотър. В горите хвърчаха птици, в океаните си играеха делфини. Градовете си стояха… древни градове, винаги съм мечтаел да ги видя… По улиците вървяха хора. Разбираш ли — светът пламтеше и не забелязваше това! Сякаш това се случваше в две непресичащи се пространства, но ние бяхме видели огньовете и защитата ни стенеше от натоварването. А по улиците вървяха хора, облети от плазма. Като автомати. Сякаш бяха заводски кукли, които вече никому не са нужни, но заводът още не е спрял да работи и механизмът не се е износил… Това беше страшно. И тъжно — сякаш ни бяха натикали пред очите собствените ни недъзи. Опитахме се да влезем във връзка, но не ни забелязваха. После от планетата изригна поредният протуберанс… Полетата не издържаха. Той премина през кораба. Сияние — и огън навсякъде… Но дори и да се изпотихме, то беше само от страх. И имахме усещането — някои го изпитват, когато минават през порталите — че са ни проумели. Това беше всичко. Надникнахме — и си тръгнахме. Тези, които живееха на онази планета, вече не се нуждаеха от човешко общество и не се страхуваха от него. Стреляхме по планетата, когато си тръгвахме. От обида, от злоба. Със същия успех можехме да се опитаме да разсечем море. А ти казваш, че сме спрели… Желаещите продължават напред, Пьотър. Някои по-рано, други — по-късно.
— Ти не искаш ли?
— Не. Не знам защо. Още не са ми омръзнали човешкото тяло и свързаните с него удоволствия.
— Келос, а сигурен ли си, че на сина ти няма да му се прииска да напусне тихата и мирна планета? Да потърси приключения поне в космоса…
Келос погледна вратата. Каза тъжно:
— На моя син… Ние с Рада имахме шест деца, Пьотър. И рано или късно… всички те си тръгваха. На нас ни е достатъчен този свят. За тях той е малък и скучен.
Защо зададох този въпрос!
— Може да се живее и така. Да се търсят дребните човешки удоволствия. Да се отглеждат малки човечета, които да излязат в големия свят и някой ден като безплътна сянка да преминат през планетата ти… дори без да си спомнят за теб, както ти не си спомняш за любимото ти някога плюшено мече. Когато най-малката ни дъщеря си отиде, решихме да спрем. Няма да имаме повече деца.
— Но Дари…
— Той не ми е син. Той изобщо не е човек. — Келос ме погледна накриво. — Не се подлъгвай по външната обичайност на света ни, Пьотър. На масата ми има музикална уредба. Ако затвориш очи, ще повярваш, че свири оркестър на живо. Само че отвътре има само пустота.