— Дари…
— Точно така. Фантом. Сурогат. Играчка за обзети от носталгия хора. Той винаги ще бъде дете. И никога няма да стане човек.
Сякаш ме удариха.
Къде съм дошъл… от кого се опитвам да намеря помощ и състрадание… Какъв идиот съм…
— Играем си по малко на наука, макар че всичките ни открития са отдавна забравени в другите светове. Борим се за съхранение на дивата природа, която няма да загине дори ако доста се постараем. Ние пазим семейството и не забелязваме, че съседското момиче вече от половин век е шестгодишно. Скрихме се от света, Пьотър. Плаши ни алтернативата, мразим промените. Спускаме се по реки и потоци, палим огньове в горите и ловим дивеч, кихаме от простуда и се занимаваме с физкултура. И много, много се боим да не умрем, Пьотър. Защото никой не знае къде ще го отнесе порталът. Никой не знае какво иска в действителност!
Келос се наведе рязко над мен и попита тихо:
— Ей, Пьотър, а ти не виждаш ли огъня? Аз сънувам страшни сънища, драги братовчеде от планетата Земя! Сънувам онзи град на дъното на плазмения океан, сънувам марионетките, които бродят по улиците, карат се, смеят се, играят си с децата… Не виждаш ли огъня, братовчеде? Не те ли изгаря пламъкът? Може би всички ние вече сме мъртви, Пьотър? А това, всичко това е фикция! Суха какавида, от която пеперудата се е измъкнала много отдавна, олющена змийска кожа, която само в сенките ще вземеш за живо същество… И моят несбъднал се син, когото уча да пали огън с една клечка, с когото пеем весели песни, докато крачим под дъжда… може би само Дари живее, а до него са кукли — куклата-татко и куклата-мама…
Очите му бяха безумни, потъмнели от болка. По бузата му играеше нервен тик.
— Виждаш ли огъня, Пьотър?
— Виждам един страхливец!
Мракът в очите му започна да се топи.
— Защо, Пьотър? Кой си ти, че да ми говориш за страхливци? Горял ли си с твоя кораб? Знаеш ли как се къса сърцето, когато го пробие куршум? Знаеш ли как се къса, когато изгубиш детето си? Виждал ли си светове, неподвластни не на твоята сила, а на твоето разбиране? Какво си извършил, за да ми говориш за страхливци?
— Аз вървя напред.
Той стоеше прекалено близо, за да мога да стана от креслото. Блъснах го и скочих на крака.
— Вървя напред, добри ми по-голям братко! Гледам вашите светове — и не откъсвам очи от огъня! Ако не искаш огън — тичай за вода! Ако мога да седна в кола, не ходя пеша, ако ми се прииска да се разходя — няма да тръгна да разбивам колата! Аз самият бях кукла, мили ми братовчеде! Великолепна, послушна, прилежна кукла. И не съм прекарвал кораби през фотосферите на звезди! Само съм ги приземявал върху шосета, като съм ги спирал в автобуси с домати. Но знаеш ли, това също беше страшно! И не съм губил никого в живота си — не съм имал нито любима, нито родители, нито деца. Само самия себе си съм губил… два пъти! Веднъж на Земята — когато заех чуждо място. После в Родината — когато влязох в чуждо тяло. Знаеш ли, когато загубиш себе си, също боли. Започваш да живееш по друг начин — заради себе си и заради другия човек. Аз не желая зло на геометрите. Не желая зло на Земята. И вашия рай не го ща — нещо в него мирише прекалено на сяра.
— Ти вече не можеш да излезеш от Сянката, Пьотър. Тя е в теб.
— Нека! Но аз не съм в нея!
Келос поклати глава. В погледа му се мярна не яд, а завист.
— И аз бях такъв, Пьотър. Когато създавахме Алианса… Когато с камшик учехме на свобода светове, които и без това си бяха свободни… Мини през портала, Пьотър. Намери свят, който ще пожелае да ви защити. И чакай… чакай Сянката да дойде на вашата Земя.
— Ние сами ще дойдем при вас — обещах аз.
Келос кимна уморено.
— Ти си добро момче. Виждам в теб себе си. Не се сърди, ако с нещо съм те обидил. Честна дума — не съм искал.
Ядът ми отлетя нанякъде и остана само тъга.
— Благодаря ти, Келос, имам само един въпрос…
— Не знам отговора. И не искам да го знам.
Лицето му отново затрепери.
— Ти все пак четеш мисли?
— Четиристотин години са достатъчен срок, за могат всички въпроси да започнат да се повтарят.
— Все пак ще те попитам… Дари обречен ли е да бъде марионетка?
— Не знам отговора. И не искам да го знам.
— Келос, онзи огън… той все пак те е изпепелил.
Той кимна.
— Да. Може би. И сега съм само пепел. Не докосвай замъци от пепел, Пьотър. Те може и да изглеждат много красиви, но в тях не може да се живее.
— Благодаря за съвета. Когато аз изгоря в този огън, ще си спомня за теб. Благодаря и за гостоприемството. Отивам си, Келос. Разполагам с много малко време. Два-три дни… а после със Земята ще е свършено. Трябва да бързам.