Обърнах се и тръгнах към вратата. Келос въздъхна шумно, но аз не се обърнах. Отворих вратата и видях Дари, яхнал перилата. Не, май не подслушваше. Иначе нямаше да се усмихва така. Послушно момче… почти като в детството ми.
— Да не паднеш — казах аз.
— Пьотър… — Келос ме повика по-високо, отколкото беше нужно. — Пьотър… почакай. Три дни — няма да успееш.
Лицето му си оставаше спокойно. Но поне за този поглед — благодаря…
— Повярвай ми, познавам общества, подобни на Кристалния алианс. А на теб са ти нужни точно такива съюзници. Пьотър, ще ти помогнат, не се съмнявай. Но за това ще е нужно време. Месеци, или минимум седмица. Да получиш помощ за три дни — това е нереално. Суровата социална структура е способна да обърне ресурсите си в помощ на чужд свят. Не заради изгода, а заради идеята. Но времето за взимане на решение ще се окаже прекалено дълго за теб.
— Земята няма да оцелее цяла седмица… — прошепнах аз. — Келос, Конклавът също е сурова структура. Но той няма да се поколебае…
— Пьотър, много ми е мъчно. Трябва да опиташ. Рискувай. Опитвай наред. Или в края на краищата, открадни кораб, способен сам да защити света ти! Но не чакай чудо.
— Какви са шансовете ми да успея?
— Никакви.
Не можех повече да го гледам в очите. Келос наистина ме съжаляваше. Не исках съжаление…
Погледнах Дари.
Така значи, момче. Ти не разбираш и никога няма да разбереш, че не си истински. Няма да пораснеш, няма да тръгнеш да търсиш приключения, късайки сърцата на прекалено човечните си родители. Защо в очите ти има същата жалост като в очите на Келос? Как можеш да разбираш чуждата болка, защо са те научили да страдаш? Куклите не се нуждаят от душа, момче. Куклите се нуждаят само от румени бузи, добър апетит и умението да казват „мама“ и „тате“…
— Пьотър, в беда ли си? — попита Дари.
Кимнах.
— Искат да убият планетата ти?
Вярно. Именно да я убият. Заедно с всичко добро и лошо на нея. А аз дори няма да успея да умра заедно с нея, Дари… Сега ще започна да скитам, като Скитника евреин, и не знам защо не мен се падна да изпитам тази болка, а и на кой ли му е дадено да узнае това…
— Тате, нима не можеш да му помогнеш? — Дари ме хвана за ръката. — Тате, помниш ли, че ми каза, че винаги може да се намери изход? Излъга ли ме?
— Дари, Пьотър не е по-слаб от мен. И ако има изход, той ще го намери.
Колко интересен човек си, Келос! Кога лъжеш — когато казваш, че синът ти е само марионетка, или когато говориш с него като с човек?
— А ти не можеш ли да му помогнеш?
— Нуждаеш ли се от помощта ми, Пьотър?
Не, нямам право да те моля, Келос. Теб те е изпепелил огънят, който аз тепърва ще усетя. Не бива да докосвам пепел…
— Да.
— Тате!
Правилно, Дари! Вярвай, че всичко е наистина. Че Вселената е за теб, а баща ти може да поправи всяка несправедливост в нея. Ти си създаден, за да вярваш в това.
— Дари… — Келос се приближи към нас. Погледна ме с насмешка и с предизвикателство. — Дари, сега ще си най-голям вкъщи. Не ядосвай мама. Ако тръгна… сигурно няма да се върна скоро. Но вие ще ме чакате, нали?
Ей, Келос, полудя ли? Ти никога няма да се върнеш тук. Ти си израснал от човешкия живот, самият ти си плазма и пепел. Ей, Дари, прекалено много приказки си слушал преди лягане! Не късай нишката, която ти придава илюзия за живот. Пусни ръката ми и увисни с рев на шията на баща си, така че и през ум да не му мине да тръгне…
Разбира се, замълчах си.
Разбира се, Дари се откъсна от мен и увисна на шията на Келос. Нека…
— Тате, върни се по-бързо…
В очите на Келос пламтеше черна бездна.
— Дари, отиди и докарай флаера при къщата. Само че тихичко.
Момчето кимна. Пусна баща си и ме погледна. Радваш ли се, че стана както ти искаше, малкия? Ти си свикнал да смяташ баща си за герой, но героите не винаги се връщат вкъщи…
— Пьотър, тате ще ти помогне. Той помага на всички.
— Благодаря, Дари — прошепнах аз. — Дори ти самият не разбираш колко истинско момче си.
Момчето се спусна надолу по парапета, а аз се обърнах към Келос.
— Защо? Защо го послуша? Та той не е истински?
— Затова пък аз съм все още човек.
— Келос, ако ти си човек… аз ще ти дойда на гости след пет години. И ти ще бъдеш тук. А Дари ще бъде на петнайсет години.
— Откъде ми се стовари на главата… — каза тъжно Келос. — Сянката, Пьотър, всичко това е заради Сянката. Тя е знаела къде да те прати. И е знаела как да се добере до мен.
— Значи наистина си все още човек.
Част трета
РОДИНАТА
Глава 1
Мислех, че Келос е решил да избяга. Да си тръгне тайно от Рада. Та той беше извършил глупост, при това очевидна глупост. Десетки години се беше крил тук, без да минава през порталите, без да напуска планетата — и всичко това, за да съхрани изплъзващата му се човешка същност. Да съхрани това, което вече отдавна го няма в него. Това, че е натъпкан с „бойни железа“ беше дреболия. По-важното беше, че е видял бъдещето си.