Огнено море. Плазма и пепел. Марионетки, продължаващи да живеят живота на телата си… Ех, колко сте спорили за духовното и материалното, философи и социолози. Обществото на консумацията, духовното развитие… Ето ви идеалният изход. Подчертано, демонстративно красив. Огнено море, обител на друг, нечовешки разум. Запазване на обвивката, която вечно ще ходи по магазините, ще пирува, ще аплодира актьорите и ще освирква политиците… Издевателска картина, оставена, за да я виждат преминаващите гости. А може би не издевателска, а напротив — примамлива и добра…
Келос знаеше докъде ще стигне рано или късно. Никога нямаше да се отърве от това познание. Може би бях послужил само за предлог? Да стане повод и да напусне уютната къща, в която му ставаше все по-тясно?
Но Келос отиде да се сбогува с жена си.
Излязох от къщата, за да съм по-надалеч. Имаше нещо странно в тази къща, и след като постоях до вратата, разбрах какво е то. Нямаше ограда, около къщата имаше само гори. И къщата дори не се заключваше.
Или нямаха престъпност — което беше странно, все пак на планетите на Сянката трябваше да има маниаци и бандити — или устройствата за защита и наблюдение бяха прекалено хитро замаскирани, или Келос не се боеше от абсолютно никого. С неговите възможности това не беше чудно…
За миг — само за миг — ме обхвана отчаяние. Всичко, което правех, беше напразно. Тук, в сърцето на Галактиката, отдавна вече бяха отшумели такива бури, каквито Земята не бе и сънувала. Тук се раждаха и умираха империи, тук бяха превърнали смъртта в кратък отдих преди новия живот. Можех да се възхищавам на лозунга „всекиму според потребностите“, можех и да се възмущавам от него. Но той така или иначе беше реализиран. В световете на Сянката отдавна се бяха родили нови богове — все още правещи се на хора; тук всеки ден се раждаха хора, които нямаха друг изход, освен да станат богове.
Далече, далече, на невъобразимо разстояние, някакви важни генерали решават по какви закони да ме осъдят задочно на смъртно наказание. На друго място не по-малко важните представители на силните раси решават по какъв начин да убият Земята.
А тук, близо до мен, Келос дава обяснения на жена си, прощава се с илюзорното дете и се готви да си тръгне завинаги.
От тази мисъл и на мен ми стана по-леко.
Каквито и да са мащабите на могъществото на расата, колкото и цивилизации да включва новопоявилият се хилядолетен райх — всичко това е пусто. Мъгла.
Докато си оставаш човек, най-важните проблеми ще бъдат тези, които са съвсем нищожни пред небето. Така и за мен, ако трябва да съм честен, съдбата на собственото ми куче е значително по-важна от вечната война на зелените заради екологията…
Нека те да умеят всичко, което можем да измислим! Нека да свалят звезди, нека да строят кули от планети. Нека създават за себе си неповторими жени и идеални деца, нека да живеят хиляда години и да изпреварват пешком скоростта на светлината. Нека империите им да завързват на възел Млечния път и нека от кихането им да гаснат свръхнови.
Да са живи и здрави!
А на мен ми е нужно само едно — мъничката планета, която сега не може да се гордее абсолютно с нищо. Планетата, създадена от бегълци от ядрото. Планетата, на която се е родил и умрял Пьотър Хрумов…
Към мен полъхна въздушна вълна. Обърнах се и видях спускащ се апарат.
Красив беше, по дяволите! Нищо не можех да кажа — просто красив.
Сребрист пръстен с триметров диаметър, отдолу — ръбеста сива повърхност, отгоре — прозрачен купол. Играчка за малкия Гаргантюа. Никакви видими двигатели, никаква опора. Технология, която не се нуждае от външни прояви. Към нещо такова вече се бяха доближили геометрите, но това, което за тях беше връх, тук изглеждаше обикновено, като колело-триколка.
Прозрачният купол се разтапяше беззвучно. Виж ти, все пак поле. А аз бях убеден, че е пластмаса или стъкло.
Дари внимателно се прехвърли през ръба и скочи. Погледна ме гордо.
— Страшна кола — казах аз.
Интересно, дали не хвалех сега еквивалент на древния „Запорожец“?
— Пьотър… — Момчето се засмя. — А мен няма ли да ме вземете със себе си?
В гласа му нямаше особена надежда.
Аха. Ето това би било великолепен щрих в общото безумие. Да тръгна нанякъде, без да знам накъде, да търся нещо, без да знам какво, и съпровождан от кого? Боец в оставка, който се бои да стане свръхчовек, и неговия сурогатен син, който никога няма да стане човек.