— Дари, струва ми се, че трябва да останеш вкъщи. На майка ти ще й бъде много тъжно сама.
Момчето кимна. За миг очите ни се срещнаха и аз потрепнах.
Какви ги говори Келос! Дари е човек!
А може би беше точно така!
Може би не Келос е преживял стотици години и сега имитира старателно обикновения живот? Може би Дари си е създал илюзорен свят и сега великодушно жертва за мен една от куклите си…
Безумие.
Черен кладенец, в който можеш да падаш безкрайно.
Кое изобщо е истинско в Сянката? Кой тук е жив и кой — марионетка? Може би аз лежа, проснат върху студените камъни под черното звездно небе и ми прожектират филм, като с любопитство изследват реакциите ми? Може би съм пленен от геометрите и съм прикован към лабораторно кресло, а мъдрите наставници решават какво да направят с мен: да ме пуснат, да ме изпратят в концлагер или да ме унищожат.
Пьотър, престани. Не мога да опровергая предположенията ти, но този път е смъртоносен. Известни са ми две раси, загинали в резултат на загуба на вярата в реалността.
Преглътнах заседналата в гърлото ми буца. Сърцето ми туптеше диво, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми.
Куалкуа бе прав. Човешкият разум не е най-добрият инструмент за определяне на обективността на света.
Дари потрепна и отмести поглед от мен. Погледнах към къщата и видях Келос.
Виж ти! Воинът е запазил ритуалите си!
Или разговорът с жена му е бил съдържателен, но страшно кратък, или го беше съвместил с обличането.
Екипът му, изтъкан от прозрачна, пробляскваща на слънцето тъкан, наподобяваше ципа от залепени един за друг диаманти — ако изобщо такова нещо беше възможно. Ослепителните искри на ръбовете избухваха при всяко движение. Неволно извърнах поглед.
— Нямам друг такъв екип. За съжаление.
— Кристалният алианс от тази униформа ли е получил името си?
— Не, Пьотър. Кристалът беше символ на чистотата на помислите ни.
Дари разглеждаше баща си с жадно любопитство. Навярно той също беше виждал тази униформа, но едва ли често.
— Рада няма ли да излезе, за да ме погледне укорително в очите? — попитах аз.
Келос поклати глава:
— Ти си същата играчка на Сянката като нас. Не се притеснявай. Никой в нищо не те обвинява.
Той се приближи до момчето и леко го потупа по главата:
— Чао, хлапе. Ще ме чакате, нали?
Може би едва сега Дари се уплаши от резултата от молбата си. Погледна ме — сякаш надявайки се, че ще се откажа от помощта.
Прости ми, малкият, независимо дали си истински, или не, сега не съм готов за саможертви…
— Тате, скоро ли ще се върнеш?
— Ще се върна. Само ме чакайте.
Как го беше казал поетът? „Но никого не защити надалеч обещаната среща, и никого не защити любовта, зовяща надалеч…“
Аз също бях обещал на Земята да се върна. Но какво ще направя, ако няма къде де се върна?
— Сядай, Пьотър.
Флаерът висеше на половин метър от земята. Оказа се, че няма никакъв трап. Скочих върху сребърния пръстен и застинах, гледайки вътре.
Никакви пултове, никакви кресла. Мрак — дълбок, черен, неподвластен на слънцето. Почти веществен, като топка оцветен памук. Само дето на света няма нищо толкова черно.
— Сядай.
В края на краищата момчето не се беше побояло да седи вътре…
Пристъпих напред, сякаш в студена вода — но мракът се оказа неочаквано топъл. Мека, еластична, удобна тъмнина. Приклекнах, чувствайки как невидима опора придържа тялото ми. Достатъчно беше да замра и пространството застиваше, образувайки наоколо удивително удобна среда.
— С главата напред — подхвърли Келос. Той най-накрая разбра причината за объркването ми. — Това е само защитна структура. Не се бой.
Скочих в мрака.
Аха!
Вътре нямаше мрак. Флаерът се оказа абсолютно прозрачен, само под краката изглеждаше малко по-тъмен, сякаш гледах през опушено стъкло. Сребристият пръстен около него се разпознаваше лесно — може би той беше единствената му материална част. Нищо не сковаваше движенията ми — и в същото време пространството позволяваше да застина в каквато поискам поза, да лежа, да седя, да вися надолу с главата.
Необичайно, но удобно. По дяволите, нашите анатомични кресла също са страшно удобни!
Келос продължаваше да стои до Дари; говореше му нещо, нежно и сериозно, ободряваше го и го убеждаваше…
Колко странно. Тези, на които им е късно да останат хора, са по-добри от доста хора. Нима едва след като стигнем отвъд границите, позволени на човека, и ги прекрачим ужасено, ставаме способни да ценим достъпното, но ненужно минало?