Нима нямаме друг изход, освен да се привързваме към човечността с живи котви?
И какво всъщност печели Келос, и какво губи?
Какви радости биха се открили пред него, ако прекрачи през човешката си обвивка? Може би всичките ни емоции, цялата ни любов и дружба са само жалка сянка на това, което ни е достъпно? И дори пред лицето на вечността Келос ще съжалява за тези години и минути — загубени, за да си играе на човек…
Не знам. И не искам да знам.
Келос потупа Дари по рамото и тръгна към флаера.
Небе. Безкрайно небе.
Вдигнахме се толкова високо, че денят помръкна. Слънцето пламтеше в зенита, неспособно да затъмни звездите. Жълт диск, цветни искри… има ли в Сянката светове за поети и художници? Светове, в които валят оранжеви дъждове, проблясват зелени мълнии, цветни слънца се въртят в хоровод, звездите са обсипани с диаманти? Има ли светове на чиста красота, безумно вдъхновение, екзалтирано поклонение, велика скръб, свята любов? Има, разбира се. Заедно със светове на вечни войни, планети-затвори, обиталища на кървави тирани и религиозни фанатици, заедно със светове, тъжно и упорито маскиращи се като човешки… Сянката.
Това название не идва от бродещата сумрачна планета. По-скоро — от онази сянка, която живее в душата. Сянката дарява всеки със свободата да се реализира, в това отношение информационната мрежа не ме беше излъгала. Мини през портала — и ако наистина искаш да си тръгнеш, ще си тръгнеш. Нататък, където се въплъщават мечтите, където ще намериш жадуваните приятели и врагове…
— Келос, накъде летим?
Той се беше полуизлегнал във въздуха и гледаше нагоре, към небето, към късчето от безкрайността, под което дремеше планетата му…
— Към станцията на Търговската лига.
— А аз мислех, че към портала…
— Не, Пьотър. До тях винаги може да се стигне пеша… Аз наистина се надявам да се върна. Но за целта трябва да избягвам порталите…
Келос разпери ръце — и диамантената ципа проблесна.
— Все още не бива да умирам, Пьотър. Едва ли ще възкръсна като човек. Сигурно разбираш.
— Разбирам. Извинявай.
— Няма за какво да се извиняваш. Ти не ми остави избор, момче. Ни най-малък. Да ти откажа помощ — това не е постъпка, достойна за този, който бях през последните петдесет години. Да дойда с теб е почти безнадеждно… но все пак човешко действие. Обаче ти нямаш вина за това. Може би наистина е дошло време за избор.
— За какво ни е Търговската лига, Келос?
— Това е алтернатива. Слабичка алтернатива на Сянката и порталите. Те не се опитват да воюват със Сянката като Кристалния алианс. Но се придвижват между световете и са достатъчно силни, за да не ги закачат владетелите на новопоявилите се империи. Знаят много неща.
— И ще се съгласят да ни помогнат?
— Възможно е. Техният лозунг е, че не само Сянката служи на човечеството. Винаги можеш да се добереш до света, който ти трябва, и с корабите на Лигата. При това… много мои другари от Алианса избраха този път. Да се присъединят към онези, които ни разбиха. А аз може би бях прекалено горд за това…
— Но какво да ги помоля, Келос? Те могат ли да отделят боен флот за охрана на Земята?
— Не, това не е техният метод — отсече Келос. — Не, Пьотър. Виждам само един шанс за твоята планета. Да влезе в Сянката.
— Какво?
Келос тихо се засмя:
— Колко искрено се учудваш… Пьотър, нереално е за няколко дни да намериш защитници за един далечен свят. Дори в Сянката е нереално. Но ако в света ти дойде Сянката — той ще е защитен.
— По какъв начин?
— Планета, на която има портал, вече не е беззащитна. Не всеки кораб може да се приближи към нея. Не всяко оръжие ще подейства срещу нея. И дори и Конклавът да се добере дотам, те няма да могат да убият никого. Само ще му подарят ново раждане.
— Необходим ли е портал?
— Да. Някога са ги създавали бавно, по сложен начин. Сега всичко е много просто. Разправят, че именно Търговската лига засява портали по новите светове — населени и безжизнени, всички, които биха могли да послужат на живеещите в Сянката.
— Те се борят против Сянката, но строят портали?
— Разбира се. Тяхното противодействие не е силово. Лигата дава алтернатива, но не възпрепятства обичайния начин на живот.
Келос замълча. Аз чаках убеждаването да продължи, но това не стана. Бяха ми предложили единствения правилен път… или поне Келос смяташе така.
— Кажи, а защо ти си против Сянката?
— Аз? Против?
— Кристалният алианс, унищожаването на порталите…
Келос въздъхна.
— Моите чувства в случая са абсолютно необосновани.
— И все пак…
— Много отдавна, Пьотър… Много отдавна на една мъничка планета, на чиито жители им харесвало да живеят в Сянката, се родило едно момче. Малкият започнал да расте — по законите на своя свят. Играел си на война, учел се да стреля, посещавал кръжоците на младите контраразузнавачи… Така било прието. Но един ден срещнал едно момиче. Обикновено момиче от неговия свят. Банално ли е, Пьотър?