Третият проект беше дългосрочен и много по-радикален. Предвиждаше ектогенезис, деташизъм и всеобща хомикрия. От човека би трябвало да остане само мозъкът в елегантна опаковка от дуропласт, нещо подобно на глобус, снабден с клеми, контакти и щепсели. Според този проект материята щеше да се преобразува в ядрена енергия, поради което храненето, физиологически напълно излишно, ще представлява само съответно програмирана илюзия. Мозъчният глобус би могъл да се включва към всякакви крайници, апарати, машини, транспортни средства и т.н. Това би се извършило на два етапа. Отначало частичен деташизъм — излишните органи да се оставят вкъщи; например, стягайки се за театър, сваляте и окачвате в гардероба системите за копулация и дефекация. През следващото десетилетие чрез хомикрия трябваше да се ликвидира всеобщата блъсканица — печална последица от свръхнаселеността. Кабелните и безжичните канали за междумозъчна връзка биха обезсмислили всяко преместване в пространството, пътуванията, свързани с курсове, конференции и съвещания, и въобще каквото и да било лично придвижване където и да е. Защото всеки ще има връзка с датчици навсякъде в сферата на човешкото господство, включително и с най-отдалечените планети. Масовото производство ще затрупа пазара с черватори, манипулатори, педикулатори и с най-обикновени коловози, тоест с нещо като релси на домашна железница, по които главите ще могат да се движат за собствено забавление.
Прекъснах четенето и заявих, че авторите на тези трудове сигурно са луди. Тротелрайнер суховато отвърна, че мнението ми е прекалено прибързано. Кашата е забъркана и трябва да се сърба. Критерият на здравия разум е неприложим към човешката история. Нима Авероес, Кант, Сократ, Нютон или Волтер биха повярвали, че през двадесети век бич за градовете, отровител на белите дробове, масов убиец и обект на обожествяване ще стане една ламаринена каручка на колела, а хората ще предпочетат да загиват в нея, масово устремявайки се в края на седмицата извън града, вместо спокойно да си седят у дома. Запитах професора кой от проектите смята да подкрепи.
— Засега не съм решил — отговори той. — Най-труден е според мен проблемът за тайнетата, нелегално родените деца. Освен това се опасявам от химинтриги по време на заседанията.
— Тоест?
— Може да бъде приет проектът, който ще получи кредибиланова подкрепа.
— Мислите, че ще ви обработят с химикали?
— Защо не? Какво по-лесно от това, да се разпръсне аерозол чрез климатичната инсталация на залата?
— Каквото и да решите, обществото не е задължено да го одобри. Хората няма да приемат всичко пасивно.
— Драги мой, от половин век насам културата не се развива стихийно. През XX век някой си Диор диктувал модата в облеклото. Сега регулирането е обхванало всички области на живота. Ако се гласува в полза на деташизма, само след няколко години всеки ще смята за срамно и неприлично да има меко, космато, потоотделящо тяло. То трябва да се мие, обезмирисява, масажира и все пак излиза от строя, докато при деташизма можеш да си включваш най-прекрасните чудеса на инженерното изкуство. Коя жена не би пожелала да има луминесцентни лампички вместо очи, телескопично излъчващи се гърди, ангелски крилца, фосфоресциращи прасци и пети, издаващи на всяка крачка мелодични звуци?
— Тогава знаете ли какво — казах аз. — Хайде да избягаме! Ще се запасим с кислород и храна и ще се скрием в Скалистите планини. Помните ли каналите на „Хилтън“? Лошо ли ни беше там?
— Сериозно ли говорите? — колебливо попита професорът.
Без да искам, доближих към носа си ампулата, която все още държах в ръка. Вече бях забравил за нея. От острия мирис очите ми се насълзиха. Започнах да кихам, а когато отново отворих клепачи, стаята се беше преобразила напълно. Професорът продължаваше да говори, чувах гласа му, но поразен от видяното, не разбирах нито дума. Стените бяха почернели от мръсотия; небето, синьо до момента, бе станало оловносиво, част от стъклата на прозорците бяха изпочупени, а оцелелите — покрити с дебел слой сажди и сиви бразди от дъждовните капки.