Не зная защо, но най-много ме потресе фактът, че елегантната чанта, в която професорът бе донесъл материалите за конгреса, се бе превърнала в плесенясал чувал. Вцепенен, страхувах се да погледна към самия Тротелрайнер. Надзърнах под бюрото. Вместо кадифените панталони и професорските гетри там се мъдреха две кръстосани протези. Между телените сухожилия на стъпалата се бяха набили ситни камъчета и уличен боклук. Стоманеният щифт на петата блестеше, полиран от ходене. Простенах.
— Какво, главоболие ли имате? — дочух гласа му, изпълнен със съчувствие. Превъзмогнах уплахата си и повдигнах очи към професора.
От лицето му беше останало малко. Към проядените бузи прилепваха парчета неподменян, прогнил бинт. Разбира се, пак беше с очила, само че едното им стъкло бе пукнато. На шията, от отвор като след трахеотомия, стърчеше небрежно вкарана звукова тръбичка, която вибрираше в такт с гласа. Сакото висеше като стар мухлясал парцал върху гръдния стелаж; от лявата му страна бе изрязан отвор, прикрит с прозорче от изкуствена материя, зад което спазматично туптеше сърцето, цялото в куки и шевове. Лявата ръка не се виждаше въобще; част от дясната, с която държеше молив, се оказа бронзова протеза, позеленяла от медния окис. На ревера имаше небрежно тропосано парченце плат, на което някой бе написал с червен туш „Замразняк 119 859/21 транспл. — 5 отхвърл.“. Опулих се, а професорът — отразявайки моята уплаха като огледало — изведнъж се вцепени зад бюрото си.
— Какво?… Толкова ли съм се променил? А? — попита той с прегракнал глас.
Не помня кога бях станал, но вече дърпах бравата на вратата.
— Тихи! Какво правите? Къде, Тихи! Тихи!!! — отчаяно викаше Тротелрайнер, като се придвижваше с мъка.
Вратата поддаде и в този момент се чу страхотен шум. Загубил равновесие от прекалено резките движения, професорът бе рухнал и телените му стави се разпаднаха на пода с ужасно скърцане; отнесох в паметта си спомена за безнадеждните му конвулсии, за острите като пирони, рендосващи пода пети, за сивото чувалче на сърцето, пулсиращо зад помътняло прозорче. Бягах по коридора, сякаш ме гонеха фурии.
В цялата сграда бе пълно с хора — бях уцелил времето за лънча. От офисите излизаха чиновници и секретарки; увлечени в разговор, те се насочваха към асансьорите. Смесих се с тълпата пред отворените врати на кабината, но понеже асансьорът се бавеше, погледнах в шахтата и разбрах защо почти всички хора страдат от задух. Във въздуха се люлееше краят на отдавна скъсало се въже, а „пътниците“ се катереха по отвесните мрежи, обграждащи шахтата, при това с маймунска ловкост — плод на продължителен опит. Плувнали в пот, но спокойно разговаряйки помежду си, те се изкачваха до кафенето на покрива на сградата. Измъкнах се от опашката и затичах надолу по стъпалата, спираловидно обикалящи около бездната с търпеливите алпинисти. Няколко етажа по-надолу забавих темпото. От всички врати продължаваха да излизат хора. Тук като че ли имаше само офиси. В чупката на стените се натъкнах на отворен прозорец, който гледаше към улицата. Застанах пред него и като се преструвах, че си оправям дрехата, хвърлих поглед надолу. Отначало ми се стори, че по мръсните тротоари няма жива душа, но в действителност не бях разпознал минувачите. Предишната им елегантност беше изчезнала безследно. Вървяха поединично и на двойки, в протрити дрипи, мнозина увити с бандажи и дори с някакви хартиени ленти, само по ризи, под които личеше, че телата им наистина са покрити с петна и четина, особено на гърба. Някои явно бяха пуснати от болниците, за да уредят спешни въпроси. Инвалидите без крака се придвижваха върху дъски с колелца сред оживени разговори и смях. Виждах слонските гънки на женските уши и вроговената кожа на мъжете, старите вестници, снопчетата слама и чувалчетата, които те носеха с шик и грация. По-здравите и запазените галопираха по платното, натискайки от време на време несъществуващ педал за смяна на скоростта. В тълпата преобладаваха роботите с пръскачки и дозиметри. Те следяха всеки минувач да получи необходимата порция аерозолна смес, но не се ограничаваха само с това. След млада двойка влюбени, която се разхождаше с преплетени ръце (нейният гръб бе покрит с люспи, а неговият — с обриви), тежко стъпваше един цифрун, който равномерно почукваше с фунията на пръскачката по главите им. Влюбените не му обръщаха внимание, макар че чак зъбите им звънтяха. Нарочно ли го правеше? Вече нямах сили да разсъждавам. Бях се вкопчил в рамката на прозореца, гледах към улицата с нейното непрестанно движение, галопиране и бодрост като единствен свидетел, единствен чифт виждащи очи — наистина ли единствен? Жестокостта на спектакъла като че ли изискваше втори зрител — неговият създател; без да променя нищо в тези гротескни сцени, той би им придал смисъл като върховен разпоредител на блажената агония — чудовищен, но все пак смисъл. Дребен лъскобунтер, суетейки се в краката на една енергична старица, току я удряше под колената; тя падаше, ставаше и продължаваше да върви, той я събаряше отново и така двамата се скриха от погледа ми, той — механично упорит, тя — пъргава и уверена в себе си. Роботите често оглеждаха зъбите на минувачите, може би за да проверят ефекта от аерозолното впръскване, но отстрани не изглеждаше така. По кръстовищата стояха множество работоотклонячи и нероботи; от някаква странична врата се появиха, явно след смяна, работяги и работянки, кретинги и микроботи; по платното се движеше огромен компостер, който подхващаше със зъбците на своята кофа всичко, което му се изпречваше — заедно с трупците той хвърли в контейнера си и една безпомощна бабичка; прехапах си пръстите, забравил, че държа в тях втората, неотворена още ампула, и гърлото ми пламна. Всичко наоколо затрептя, покри се с белезникава мъгла и като че ли невидима длан постепенно свали перде от очите ми. Съсредоточено гледах извършващата се промяна с чудовищния гърч на предчувствието, че сега реалността ще смъкне от себе си следващия слой — изглежда, нейното маскиране бе започнало в незапомнени времена, тъй че само по-силното средство можеше да разкъса повече завеси, да стигне до по-дълбоки пластове, но не повече. Стана още по-светло и бяло. Тротоарите бяха покрити със сняг — твърд, отъпкан от стотици нозе; колоритът на улицата помръкна по зимному, а витрините на магазините изчезнаха, вместо стъкла на прозорците имаше заковани на кръст полуизгнили дъски. Сред мръсните стени с влажни петна цареше зима; от козирките на сградите и уличните лампи висяха ледени висулки; из мразовития въздух се разнасяше острата миризма на изгоряло, димът бе сиво-синкав като небето; мръсните преспи край стените всъщност бяха купища замръзнал боклук; тук-там се чернееха вързопи и някакви парцали, неуморната вълна пешеходци ги побутваше, риташе ги встрани към ръждясалите контейнери за отпадъци, където пък се въргаляха тенекии и заледени стружки; сняг не валеше, но личеше, че доскоро е валял и ще завали пак; изведнъж разбрах кой бе изчезнал от улиците — роботите. Нямаше нито един! Техните затрупани със сняг туловища се търкаляха край сградите — застинали железни останки редом с човешки жълтеникави, проядени кости. Някакъв дрипльо тъкмо се настаняваше в преспата, все едно че потъваше в пухено легло. Лицето му изразяваше доволство, като че ли си беше у дома, сам в собствената си спалня. Протягаше босите си крака и ровеше с тях в снега. Ето, помислих си, откъде понякога идваше усещането за пронизващ студ. И тази странна прохлада на въздуха, която от време на време се появяваше насред улицата в слънчев ден (дрипльото вече се бе приготвил за продължителен сън), ето каква била работата! Човешкият мравуняк го подминаваше равнодушно, минувачите бяха заети — едните пръскаха другите и по поведението им можеше да се разбере кой смята себе си за човек и кой — за робот. Значи и роботите се преструваха? И откъде тази зима в разгара на лятото — нима дори календарът беше илюзия? Защо? Леден сън като демографска противоотрова? Значи все пак някой внимателно бе планирал всичко.