— Влезте, Тихи.
Дори не се учудих кой знае колко, че ме повикаха така, сякаш ме бяха очаквали; спокойно приех и факта, че зад бюрото седеше не друг, а самият Джорд Симингтън. Костюм от сива каша, на врата — мъхесто шалче, тънка пура в устата, на лицето — тъмни очила. Гледаше ме, но не разбирах дали снизходително или със съжаление.
— Седнете, моля — каза Симингтън. — Разговорът няма да е кратък.
Седнах. Стаята със здрави прозорци ми се струваше оазис на чистотата и топлината сред общото запустение — нито пронизващи течения, нито навян сняг. Поднос, димящо кафе, пепелник, диктофон; над главата на Симингтън — цветни фотоси на голи жени. Учуди ме една мисъл, която ми мина през ума: „По телата им няма никакви лишеи!“.
— Ето че си навлякохте беля! — назидателно произнесе Симингтън. — А нямахте основания да се оплаквате! Най-добрата медицинска сестра, единственият действидец в целия щат — всички полагаха усилия да ви помогнат и какво? Решихте на своя глава да изровите „истината“!
— Аз? — възкликнах, зашеметен от думите му. Преди да си събера мислите, той се нахвърли върху мен.
— Не лъжете, моля ви! Прекалено късно е. Разбира се, на вас ви се струваше, че сте необикновено проницателен във всичките си жалби и подозрения за „халюцинациите“! „Канал“, „хотелски плъхове“, „оседлавам“, „запрягам“. С тези ли примитивни измислици искахте да си послужите! Мислехте, че ще са достатъчни? Само един размразенец може да е толкова глупав!
Слушах с отворена от учудване уста. Веднага схванах, че е безполезно да отричам — няма да ми повярва. Натрапчивите ми мисли той бе сметнал за целенасочена маневра! Значи и разговорът му с мен за тайните на „Прокрустикс инк.“ е преследвал само една цел — да ми развърже езика; ето защо употребяваше думи, които толкова ме учудиха тогава; може би ги е смятал за някаква тайна парола — но на какво, на антихимически заговор ли? Моят страх от халюцинацията бе възприет като тактически ход… Наистина, късно беше да му обяснявам — особено сега, когато играехме с открити карти.
— Очаквахте ли ме? — попитах аз.
— И още как! През цялото време въпреки предприемчивостта си бяхте като кукла на конци. Не можем да позволим един безотговорен бунт да заплаши господстващия ред.
„Умиращият старец в коридора — мярна ми се в ума — също е бил част от бариерите, които ме доведоха тук.“
— Добър ред, няма що — заявих аз. — А вие сте начело, така ли? Моите поздравления!
— Запазете шегите си за по-добър случай! — озъби се Симингтън. Значи все пак бях успял да го засегна. Изглеждаше страшно ядосан. — Постоянно търсехте „изворите на демонизма“, размразенец нещастен, ледник от миналия век… А те не съществуват. Задоволявам любопитството ви. Не съществуват, разбирате ли? Ние даваме наркоза на цивилизацията, иначе тя самата не би могла да се понася. Затова не трябва да я събуждате. Затова и вие ще се върнете в лоното й. Няма от какво да се страхувате, не само че е безболезнено, но дори е приятно. На нас ни е къде-къде по-трудно, длъжни сме да запазим трезв поглед върху нещата; за ваше добро.
— От саможертва ли го правите? Ясно, жертва в името на общото благо, разбира се!
— Ако наистина толкова цените тази ужасна свобода на мисълта — отбеляза той суховато, — съветвам ви да не се подигравате и да спестите глупавите си шеги, защото заради тях много бързо можете да я загубите.
— Значи имате още нещо да ми кажете? Слушам ви.
— В този момент освен вас аз съм единственият човек в целия щат, който вижда! Какво имам на лицето си? — попита той бързо и изпитателно.