Не знам кога точно му хрумнала онази мисъл, понеже разказът му съвпадна с мига, в който един страшно упорит крокодил се опитваше да схруска греблото ми. Фраснах го между очите с каменната купа — подарък на Донда от делегация магьосници, които го обявили за шаман хонорис кауза. Купата се счупи и ядосаният професор така ми се накара, че сръднята ни продължи чак до следващия бивак. Запомних само, че катедрата се трансформирала в Институт по експериментална и теоретична сварнетика, а Донда бил избран за председател на комисията „2000 година“ към Министерския съвет, като получил нова задача — да изработва хороскопи и да ги реализира чрез магия в живота. Помислих си, че прекалено се е поддал на ситуацията, но не му казах нищо — все пак беше ми спасил живота.
На другия ден разговорът не вървеше гладко и поради това, че на разстояние от двадесет мили реката служи за граница между Ламблия и Гурундувай — граничарите ни обстрелваха от време на време, за щастие, без да ни уцелят. Крокодилите изчезнаха, макар тяхната компания да беше за предпочитане. Донда си бе приготвил знамената и на двете държави, тъй че ги развявахме по посока към граничарите, но понеже реката прави резки завои, няколко пъти се случи да размахаме неподходящото знаме, при което веднага трябваше да залягаме по корем на дъното на пирогата и естествено багажът на професора пострада от куршумите.
Най-много ядове бе причинила на Донда английската „Природа“, на която дължеше славата си на мошеник. Единствено благодарение на натиска, упражнен от ламблийското посолство върху Форийн офис, той бил поканен да участва в световната конференция по кибернетика в Оксфорд.
Професорът прочел доклад за закона на Донда. Известно е, че откривателят на перцептроните — Розенблат, е стигнал до извода, че колкото е по-голям един перцептрон, толкова по-малко трябва да бъде обучаван, за да разпознава геометрични фигури. Правилото на Розенблат гласи: „Безкрайно големият перцептрон не трябва да бъде обучаван на нищо, понеже знае всичко още от създаването си.“ Донда тръгнал в обратната посока, за да открие своя закон. Това, което един малък компютър може да направи с голяма програма, може и големият компютър с малка програма; оттук следва логичният извод, че безкрайно голямата програма би трябвало да действа сама, тоест без компютър.
И какво станало? Конференцията посрещнала тези думи с подигравателно освиркване. Излизало, че всички знания на учените не струват пукната пара. „Природа“ писала, че според Донда всяко безкрайно дълго заклинание трябва да се реализира — по този начин професорът искал да потопи неясната безсмислица във водите на привидната точност. Оттогава започнали да го наричат пророк на кибернетичния Абсолют.
Донда бил напълно сразен от изказването на доцент Боху Вамоху от Кулахари, който се озовал в Оксфорд, понеже бил девер на министъра на културата, и прочел доклад на тема „Камъкът като задвижващ фактор на европейската мисъл“. Той лансирал идеята, че в имената на хора, извършили епохални открития, се съдържа думата „камък“, например в името на най-великия физик — АйнЩАЙН, на най-големия философ — ВитгенЩАЙН, на най-прочутия кинематографист — АйзенЩАЙН, на известния театрален деец — ФелзенЩАЙН, също както и в името на писателката Гертруда ЩАЙН и на философа Рудолф ЩАЙНер. Из областта на биологията Боху Вамоху споменал пропагандатора на хормоналното подмладяване ЩАЙНах и накрая не забравил да поясни, че на ламблийски Вамоху означава „камъкът на всички камъни“. Понеже цитирал Донда и наричал своя „каменен корен“ „сварнетично иманентен елемент на предиката да бъдеш камък“, списанието в поредния си коментар превърнало него и професора в двойка клоуни близнаци.
Намирах се в много деликатна ситуация, докато слушах разказа му сред облаците гореща мъгла над плитчините на Бамбези, прекъсван от време на време поради необходимостта да удряме по главите по-нахалните крокодили, които впиваха зъбите си в подаващите се от вързопите ръкописи на професора и се забавляваха, разклащайки пирогата. Щом като си бе извоювал в Ламблия толкова силни позиции, защо се измъкваше тайно от нея? Какви са били истинските му стремежи и какво е постигнал? След като не вярваше в магията и се подиграваше на Боху Вамоху, защо кълнеше крокодилите на камък, вместо да грабне пушката? (Чак в Гурундувай той ми обясни, че това противоречало на будистката му вяра.) Трудно ми беше обаче да го притеснявам с подобни въпроси. Тъкмо затова, тоест от любопитство, приех предложението на Донда да стана негов асистент в университета на Гурундувай. След неприятната история с консервната фабрика не бързах да се връщам в Европа. Предпочитах работата да отшуми. В наше време това става бързо, понеже постоянно се случват някакви събития, които изтласкват към забрава вчерашните сензации. Макар че после преживях доста тежки мигове, не съжалявам за внезапното си решение. Когато пирогата най-после заскърца по камъните на гурундувайския бряг на Бамбези, пръв скочих на земята и подадох ръка на професора — в ръкостискането, съединило нашите длани, имаше нещо символично, понеже от този момент съдбите ни станаха неразделни.